— Споделеният проблем е проблем за двама — каза той и се намести в стола срещу Рек.
— Приятел в нужда се избягва — отвърна Рек, пое предложената бутилка и напълни чашата си. — Някога познавах един генерал — каза той, взирайки се във виното, докато бавно въртеше чашата с дългите си пръсти. — Никога не беше губил битка. Не беше и печелил.
— Как така? — попита Хореб.
— Знаеш отговора. Казвал съм ти.
— Имам слаба памет. Все едно, обичам да слушам твоите истории. Как така никога не е губил и никога не е печелил?
— Предавал се, когато бил в опасност — каза Рек. — Хитро, а?
— Защо хората са му служили, щом никога не е печелил?
— Защото никога не е губил. Както и те.
— Ти би ли му служил? — попита Хореб.
— Вече не служа на никого. Най-малко на генерали. — Рек извърна глава, слушайки преплитащите се брътвежи. Затвори очи и се концентрира. — Чуй ги — изрече тихо. — Чуй как говорят за слава.
— И те не знаят повече, приятелю Рек. Не са я виждали, не са я преживявали. Гарвани, надвиснали като черен облак над бойно поле, угощаващи се с очите на мъртви мъже, лисици, дърпащи отрязани сухожилия, червеи…
— Престани, по дяволите… няма нужда да ми напомняш. Проклет да съм, ако отида. Кога се омъжва Неса?
— След три дни — отвърна Хореб. — Той е добро момче, ще се грижи за нея. Ще ѝ пече кейкове. Скоро ще стане като буре.
— По един или друг начин — каза Рек и му смигна.
— Да, така е — отвърна Хореб и се ухили широко.
Мъжете седяха в мълчание и оставиха шума да ги завладее, докато пиеха умислено, спокойни в своята компания от двама. След малко Рек се наведе напред.
— Първото нападение ще бъде в Дрос Делнох — каза. — Знаеш ли, че там имат едва 10 000 души?
— Чух, че са по-малко. Абалайн намалява редовната войска и се концентрира върху запасната армия. Все пак има шест високи стени и силна крепост. А и Делнар не е глупав — участвал е в битката при Скейн.
— Наистина ли? — попита Рек. — Чух, че там бил един мъж срещу десет хиляди, и се нахвърлил яростно срещу врага.
— Сагата за Легендарния Дръс — каза Хореб с по-дълбок глас. — Историята за един гигант, чиито очи сеели смърт, а брадвата му всявала ужас. Съберете се, деца, и не стойте в сенките, да не би злото да се спотайва там, докато ви разказвам своята приказка.
— Негодник! — каза Рек. — Някога това ме ужасяваше. Познаваш го, нали — говоря за Легендата?
— Преди много време. Казват, че е мъртъв. Ако ли не, сигурно е над шейсетте. Участвахме заедно в три кампании, обаче съм говорил с него само два пъти. Но веднъж го видях в действие.
— Беше ли добър? — попита Рек.
— Невероятен. Беше точно преди Скелн и разгрома на Безсмъртните. Всъщност беше само една схватка. Да, беше много добър.
— Не си много силен в детайлите, Хореб.
— Нима искаш да звуча като другите глупаци и да плещя за война, смърт и убийства?
— Не — каза Рек, пресушавайки виното си. — Не искам. Нали ме познаваш?
— Достатъчно, за да те харесвам. Въпреки всичко.
— Въпреки кое?
— Въпреки това, че ти самият не се харесваш.
— Напротив — каза Рек, наливайки си още една чаша, — харесвам се достатъчно. Просто се познавам по-добре от повечето хора.
— Знаеш ли, Рек, понякога ми се струва, че изискваш прекалено много от себе си.
— Не. Изисквам съвсем малко. Познавам слабостите си.
— Слабостите са странно нещо — каза Хореб. — Повечето хора твърдят, че познават своите слабости. Когато ги попиташ, ще ти кажат: „Ами, първо на първо, съм твърде великодушен.“ Хайде, изброй своите, щом трябва. Ханджиите са за това.
— Ами, първо на първо, съм твърде великодушен — особено към ханджии.
Хореб поклати глава, усмихна се и замълча.
„Твърде интелигентен е за герой и твърде уплашен, за да е страхливец“, помисли си. Гледаше как приятелят му пресушава чашата си, поднася я към лицето си и се взира в собствения си раздробен образ. На Хореб за миг му хрумна, че ще я счупи — такъв гняв се четеше по пламналото лице на Рек.
После по-младият мъж внимателно върна чашата на дървената маса.
— Не съм глупак — изрече тихо. Застина, когато разбра, че го е изрекъл на глас.
— По дяволите! — каза. — Питието най-сетне ме хвана.
— Нека ти помогна до стаята ти — предложи Хореб.
— Има ли запалена свещ? — попита Рек, олюлявайки се на стола си.
— Разбира се.
— Нали няма да я оставиш да угасне? Не обичам тъмното. Нали разбираш, не ме е страх. Просто не ми харесва.