— Няма да я оставя да угасне, Рек. Вярвай ми.
— Вярвам ти. Нали те спасих? Помниш ли?
— Помня. Дай ръка. Ще те заведа до стълбите. Насам. Така е добре. Единият крак пред другия. Добре!
— Не се поколебах. Влязох направо с вдигнат меч, нали?
— Да.
— Не, не беше така. Две минути стоях и треперих. И те порязаха.
— Но все пак влезе, Рек. Порязването нямаше значение — все пак ме спаси.
— За мен има значение. Има ли свещ в стаята ми?
Зад него беше крепостта, мрачна и сива, обгърната с огън и дим. Звуците от битка изпълниха ушите му и той побягна с разтуптяно сърце, дишайки на пресекулки. Погледна назад. Крепостта беше близо, по-близо отпреди. Отпред бяха зелените хълмове, подслонили равнината Сентран. Те проблеснаха и се отдръпнаха пред него, изкушавайки го със своето спокойствие. Побягна по-бързо. Някаква сянка се спусна отгоре му. Портите на крепостта се отвориха. Той се напрегна срещу силата, която го теглеше назад. Плачеше и се молеше. Ала портите се затвориха и отново се озова в центъра на битката, с окървавен меч в треперещата си ръка.
Събуди се, с ококорени очи и разширени ноздри, а в дробовете му се надигаше вик. Една мека ръка помилва лицето му, а нежни думи го утешаваха. Погледът му се фокусира. Изгревът наближаваше и розовото сияние на новия ден прониза леда от вътрешната страна на прозореца в спалнята. Претърколи се.
— През нощта имаше проблеми — каза му Беса, а ръката ѝ милваше челото му. Той се усмихна, придърпа юргана от гъши пух над рамото си и я притегли до себе си под завивките.
— Вече нямам — каза Рек. — Как бих могъл? — Топлината на тялото ѝ го възбуди и пръстите му помилваха гърба ѝ.
— Не днес — каза тя, целуна го леко по челото и го отблъсна. Отметна юргана, потрепери и хукна из стаята да събере дрехите си. — Студено е — каза. — По-студено от вчера.
— Тук е топло — предложи той и се надигна, за да гледа как се облича. Тя му изпрати въздушна целувка.
— С теб може да се лудува, Рек. Но не бих ти родила деца. А сега излез от това легло. Тази сутрин пристигат група пътници и стаята е заета.
— Ти си красива жена, Беса. Ако имах капка разум, щях да се оженя за теб.
— Тогава е добре, че нямаш, защото щях да ти откажа, а егото ти никога нямаше да го понесе. Търся някой по-солиден. — Усмивката смекчи думите ѝ. Почти.
Вратата се отвори и Хореб нахълта вътре, носейки меден поднос с хляб, сирене и една халба.
— Как е главата? — попита и постави подноса на дървената маса до леглото.
— Добре — каза Рек. — Това портокалов сок ли е?
— Да, и ще ти струва скъпо. Неса причака търговеца от Вагрия, когато слезе от кораба. Чака го цял час с риск да измръзне, само за да ти купи портокали. Не мисля, че го заслужаваш.
— Вярно е — усмихна се Рек. — Тъжно, но вярно.
— Наистина ли днес поемаш на юг? — попита Беса, докато Рек отпиваше от плодовия си сок. Той кимна. — Глупаво е. Мислех, че ти е омръзнало от Рейнард.
— Ще го избягвам. Дрехите ми чисти ли са?
— Дори прекара часове с тях — каза Беса. — И защо? За да можеш да ги изцапаш в гората Грейвън.
— Не става въпрос за това. Човек винаги трябва да изглежда по най-добрия начин, когато напуска някой град. — Той хвърли един поглед към подноса. — Не мога да гледам сиренето.
— Няма значение — каза Хореб. — Включено е в сметката!
— В такъв случай ще се насиля да го изям. Днес има ли други пътници?
— Има керван с подправки, пътуващ за Лентрия през Грейвън. Двайсет мъже, добре въоръжени. Ще минат по обиколния маршрут на юг и на запад. Има и една жена, която пътува сама — но вече замина — каза Хореб. — И накрая, има група поклонници. Но те няма да тръгнат до утре.
— Жена?
— Не съвсем — каза Беса. — Но почти.
— Хайде, момиче — каза Хореб с широка усмивка, — не ти прилича да бъдеш злобна. Високо момиче с хубав кон. И е въоръжена.
— Бих могъл да пътувам с нея — каза Рек. — Това щеше да направи пътуването по-приятно.
— А тя можеше да те защитава от Рейнард — отвърна Беса. — Изглеждаше внушително. Хайде, Регнак, обличай се. Нямам време да седя тук и да гледам как закусваш като лорд. Създаде достатъчно хаос в тази къща.
— Не мога да стана, докато си тук — възнегодува Рек. — Няма да е прилично.
— Идиот такъв — каза тя и взе подноса. — Накарай го да стане, татко, иначе ще лежи тук цял ден.
— Права е, Рек — каза Хореб, когато вратата се затвори зад нея. — Време е да се размърдаш, а като знам колко време ти отнема да се подготвиш за пред хората, мисля, че ще те оставя да се заемеш с това.