— Човек трябва да изглежда по най-добрия начин…
— … когато напуска някой град. Знам. Винаги го казваш, Рек. Ще се видим долу.
Когато остана сам, поведението на Рек се промени, а бръчките от смях около очите му се превърнаха в следи от напрежение, почти мъка. Беше свършено с дренайците като световна сила. Улрик и надирските племена вече бяха започнали своя марш към Дренан и щяха да нахлуят в градовете от равнините върху реки от кръв. Дори всеки дренайски воин да убиеше трийсет членове от племето, пак щяха да останат стотици хиляди.
Светът се променяше и Рек оставаше без скривалища.
Мислеше си за Хореб и дъщерите му. Цели шестстотин години дренайската раса беше налагала цивилизацията в един свят, непригоден за нея. Бяха безжалостни завоеватели, мъдри учители и, най-главното, управляваха добре. Ала бяха стигнали до своя упадък и една нова империя чакаше, готова да възкръсне от кръвта и пепелта на миналото. Отново се сети за Хореб и се засмя. Каквото и да стане, има един старец, който ще оцелее, мислеше си. Дори надирите се нуждаят от добри ханове. А дъщерите му? Как щяха да се справят, когато ордите нахлуят през градските порти? Съзнанието му се изпълни с кървави картини.
— По дяволите! — извика и скочи от леглото, за да отвори запечатания с лед прозорец. Зимният вятър прониза затопленото му в леглото тяло и върна мислите му към реалността на днешния ден и дългото пътуване на юг. Той отиде до скамейката, на която бяха подредени дрехите му и бързо се облече. Бялата вълнена долна риза и синият панталон бяха подаръци от милата Дори; туниката, чиято яка беше извезана в златисто, беше наследство от по-добрите времена във Вагрия; обърнатото палто от овча кожа и златните връзки му бяха подарени от Хореб, а високите до бедрото ботуши от еленова кожа бяха неочакван подарък от един уморен пътник в някакъв чуждоземен хан. „А той трябва да е бил изненадан“, мислеше си Рек, припомняйки си тръпката от страх и вълнение, когато се беше промъкнал в стаята на мъжа, за да ги открадне едва преди месец. До гардероба имаше голямо бронзово огледало и Рек дълго се взира в отражението си. Видя висок мъж, с дълга до раменете кестенява коса и добре поддържан мустак, придобил елегантен вид с откраднатите си ботуши. Преметна раменния ремък през главата си и постави дългия меч в сребристочерната ножница.
— Ама че герой — каза на отражението си, а на устните му се появи цинична усмивка. — Ама че скъпоценен герой. — Извади меча и започна да парира и напада във въздуха, следейки с едно око отражението си. Китката му все още беше гъвкава, а хватката — сигурна. „Може да не си много други неща — каза си, — но си фехтовач.“ Взе от перваза на прозореца сребърната диадема талисман, станала негов амулет за късмет, откакто я открадна от един бордей в Лентрия — и я постави на челото си, отмятайки тъмната си коса зад ушите.
— Може би всъщност не си великолепен — каза на отражението си, — но в името на всички богове в Мисаел изглеждаш така!
Очите му се усмихнаха в отговор.
— Не ми се присмивай, Регнак Скитнико — каза.
Мятайки пелерината през ръка, той слезе по стълбите в дългото помещение, оглеждайки подранилото множество. Хореб му махна от бара.
— Това е друго нещо, Рек, момчето ми — каза той, отдръпвайки се назад с престорено възхищение. — Сякаш си излязъл от стихотворенията на Сербар. Питие?
— Не. Мисля, че ще го забравя за известно време — около десет години. Снощната отвара още ферментира в гърлото ми. Приготви ли ми малко от отвратителната си храна за из път?
— Червясали бисквити, плесенясало сирене и двегодишен бекон, който ще дойде, щом го повикаш — отвърна Хореб. — И шише от най-лошото…
Разговорът секна, когато пророкът влезе в хана, избелялата му синя дреха се развяваше около кокалестите крака, а тоягата му потропваше върху дървените дъски. Рек сподави отвращението си от вида на мъжа и предпочете да не поглежда унищожените орбити, където някога са били очите му.
Старецът протегна ръка, чийто среден пръст липсваше.
— Сребро, за да разберете бъдещето си — каза той с глас като сух вятър, шумолящ в зимни клони.
— Защо го правят? — прошепна Хореб.
— За очите им ли говориш? — отвърна Рек.
— Да. Как е възможно човек да извади собствените си очи?
— Да пукна, ако знам. Казват, че подпомага виденията им.
— Звучи ми почти толкова разумно, колкото да отрежеш члена си, за да подпомогнеш сексуалния си живот.
— Хора всякакви, Хореб, стари приятелю.
Привлечен от шума на гласовете им, старецът докуцука по-близо с протегната ръка.