— Сребро, за да разберете бъдещето си — изрече напевно. Рек се извърна на другата страна.
— Хайде, Рек — подкани го Хореб. — Виж дали пътуването е на добро. Какво лошо има?
— Ти плати. Аз ще слушам — каза Рек.
Хореб пъхна ръка дълбоко в джоба на кожената си престилка и пусна малка сребърна монета в дланта на стареца.
— За моя приятел тук — каза. — Аз знам бъдещето си.
Старецът клекна на дървения под и бръкна в една опърпана кесия, изваждайки шепа пясък, с който наръси наоколо. После извади шест ашика със старателно изписани руни.
— Това са човешки кости, нали? — прошепна Хореб.
— Така казват — отвърна Рек. Старецът запя на езика на старейшините, а треперещият му глас отекна в тишината. Хвърли костите върху пясъка на пода, а после прокара ръце над руните.
— Разбрах истината — каза накрая.
— Остави истината, старче. Разкажи ми история, пълна със златни лъжи и прекрасни девойки.
— Разбрах истината — повтори пророкът, сякаш не беше чул.
— По дяволите! — каза Рек. — Кажи ми истината, старче.
— Искаш ли да я чуеш, човече?
— Забрави проклетия ритуал, просто говори и се махай!
— Спокойно, Рек, спокойно! Такъв е подходът му — каза Хореб.
— Може би. Но е на път да ми провали деня. Бездруго никога не съобщават добри новини. Навярно старият негодник ще ми каже, че ще се заразя с чума.
— Той желае да чуе истината — каза Хореб, спазвайки ритуала — и ще я използва мъдро и добре.
— Всъщност не желае и няма да го направи — каза пророкът. — Ала съдбата трябва да се чуе. Ти не желаеш да слушаш приказки за смъртта си, Регнак Скитнико, син на Аргас, така че ще ги спестя. Ти си човек с неуверен характер и спорадична смелост. Ти си крадец и мечтател и съдбата ти ще те преследва и гони. Ще бягаш, за да страниш от нея, но стъпките ти ще те водят нататък. Но ти го знаеш, дългокраки, защото си го сънувал предишната нощ.
— Това ли е, старче? Тези безсмислици? Справедливо ли е да струват един сребърник?
— Графът и легендата ще бъдат заедно край стената. И мъже ще мечтаят и ще умират, но дали крепостта ще падне?
Старецът се обърна и си отиде.
— Какво сънува снощи, Рек? — попита Хореб.
— Нали не вярваш в тези безумия, Хореб?
— Какво сънува? — настоя ханджията.
— Изобщо не съм сънувал. Спах като пън. Като изключим проклетата свещ. Оставил си я да свети цяла нощ и замириса. Трябва да внимаваш повече. Можеше да предизвика пожар. Всеки път, когато идвам тук, те предупреждавам за тези свещи. Изобщо не слушаш.
2.
Рек мълчаливо наблюдаваше как конярят оседлава дорестия кон. Животното не му харесваше — гледаше лошо, а ушите му бяха плътно прилепнали към черепа. Конярят, младо стройно момче, му пееше тихо, докато треперещите му пръсти затягаха ремъка.
— Защо не можа да намериш сив? — попита Рек. Хореб се засмя.
— Защото щеше да е твърде комично. Трябва да си скромен, Рек. Вече изглеждаш като пуяк, и така всеки лентрийски моряк ще е по петите ти. Не, трябва ти дорест — после добави по-сериозно: — А може би в Грейвън ще искаш да бъдеш по-незабележим. Високият бял кон се забелязва лесно.
— Не мисля, че ме харесва. Виждаш ли как ме гледа?
— Баща му беше един от най-бързите коне в Дренан; майка му беше боен кон от уланите на Уаундуийвър. Не би могъл да намериш по-породист.
— Как се казва? — попита Рек, като все още изпитваше съмнения.
— Улан — отвърна Хореб.
— Звучи добре. Улан… Е, може би… може би.
— Нарцис е готов, сър — каза конярят и се отдръпна от дорестия кон. Животното завъртя глава и понечи да ухапе отдалечаващото се момче, което се препъна и падна на калдъръма.
— Нарцис? — каза Рек. — Купил си ми кон, който се казва Нарцис?
— Какво значение има името, Рек? — отвърна невинно Хореб. — Наричай го както искаш — трябва да признаеш, че е прекрасно животно.
— Ако нямах чувство за хумор, щях да му сложа намордник. Къде са момичетата?
— Твърде заети са, за да се сбогуват с лентяите, които рядко си плащат сметките. А сега се махай.
Рек предпазливо пристъпи към коня, говорейки му нежно. Той го изгледа злобно, но му позволи да се метне на седлото с висока облегалка. Взе юздите, спусна синята си пелерина под подходящия ъгъл над гърба на коня и подкара животното към портата.
— Рек, за малко да забравя… — извика Хореб, докато вървеше към къщата. — Почакай малко! — Едрият ханджия се скри от погледа и се появи секунди по-късно, носейки къс лък, изработен от рог и бряст, и един колчан със стрели с черни дръжки. — Ето. Един клиент го остави, за да плати частично преди няколко месеца. Изглежда силно оръжие.