— Чудесно — каза Рек. — Някога бях отличен стрелец.
— Да — каза Хореб. — Само не забравяй, когато го използваш, острият край да не е насочен към теб. Сега тръгвай, и се пази.
— Благодаря, Хореб. Ти също. И не забравяй какво ти казах за свещите.
— Няма. Върви, момче. Желая ти успех.
Рек излезе през южната порта, докато стражите подрязваха фитилите на фенерите. Утринните сенки се смаляваха по улиците на Дренан, а под решетката на крепостната врата играеха малки деца. Беше избрал южния маршрут поради съвсем очевидна причина. Надирите настъпваха от север и най-бързият изход от някоя битка беше по права линия в противоположната посока.
Удряйки с токовете си, той пришпори коня на юг. Вляво, изгряващото слънце катереше сините върхове на източните планини. Небето беше синьо, птиците пееха, а зад него долитаха звуците от пробуждащия се град. Ала Рек знаеше, че слънцето изгрява за надирите. За дренайците последният ден тънеше в мрак. Когато превали един хълм, той погледна към гората Грейвън, бяла и девствена под зимния сняг. И все пак това беше място на зловещи легенди, което обикновено би избягвал. Фактът, че вместо това реши да влезе, показваше, че знае две неща: първо, легендите се основаваха на действията на жив човек; второ, той познаваше този човек.
Рейнард.
Той и неговите кръвожадни главорези се бяха разположили в Грейвън и бяха отворена гнояща рана по тялото на търговията. Керваните биваха ограбвани, поклонниците — убивани, а жените — изнасилвани. Ала една армия не можеше да ги открие, толкова необятна беше гората.
Рейнард. Роден в семейството на владетел на преизподнята и аристократка от Улалия. Или поне така твърдеше той. Рек беше чувал, че майка му била лентрийска уличница, а баща му — неизвестен моряк. Никога не беше повторил тази информация — както се казваше, не му достигаше смелост. „Дори и да не беше така — размишляваше той, — нямаше да издържи дълго, след като веднъж се опита.“ Едно от любимите развлечения на Рейнард с пленниците беше да пече части от тях на горещи въглища и да поднася месото на онези клети нещастници, пленени заедно с тях. Ако срещнеше Рейнард, щеше да е най-добре да го въздигне до небесата. А ако и това не помогнеше, да му съобщи последните новини, да го изпрати към най-близкия керван и бързо да се оттегли от владенията му.
Рек се беше погрижил да научи подробностите за всички кервани, минаващи през Грейвън, и вероятните им маршрути. Коприна, бижута, подправки, роби, добитък. Наистина нямаше желание да споделя тази информация. Нищо не би му доставило по-голямо удоволствие от това да премине безшумно през Грейвън, знаейки, че участта на керванджиите е в Божиите ръце.
Копитата на дорестия кон не вдигаха шум по снега и Рек поддържаше темпото на лека разходка, да не би някои скрити корени да препънат животното. Студът започна да прониква през топлите му дрехи и скоро краката му бяха замръзнали в ботушите от еленова кожа. Бръкна в торбата си и извади чифт ръкавици от овча кожа.
Конят продължи нататък. По обяд Рек спря да хапне набързо от студената храна и спъна животното край един замръзнал поток. С един дебел вагрийски кинжал проби леда, за да може да пие, а после му даде шепа овес. Помилва дългия му врат и главата на коня се вдигна рязко, с оголени зъби. Рек отскочи назад и падна в дълбока пряспа. Полежа там за кратко, а после се усмихна.
— Знаех си, че не ме харесваш — каза. Конят се извърна да го погледне и изпръхтя.
Готвейки се да го възседне, Рек погледна задницата на коня. Около опашката личаха дълбоки белези от пръчка. Ръката му леко се спусна към тях.
— Е — каза, — някой те е налагал с камшик, а, Нарцис? Но не са сломили духа ти, нали, момче? — Той се метна на седлото. С малко късмет, помисли си, щеше да излезе от гората за пет дни.
Чворести дъбове с извити корени хвърляха зловещи, мрачни сенки по пътя, а нощният вятър зашумоля в клоните, когато Рек поведе коня по-навътре в гората. Луната изгряваше над дърветата, хвърляйки призрачна светлина над пътеката. С тракащи зъби, той започна да се оглежда за подходящо място за лагер и час по-късно откри едно в малка пещера до един заледен вир. Издигна преграда в някакви храсти, за да предпази коня от най-силния вятър, нахрани го, а после стъкна малък огън до един повален дъб и голям камък. Скрил се от вятъра, докато топлината се отразяваше от камъка, Рек свари чай, за да прокара сушеното говеждо; после загърна раменете си с одеялото, облегна се на дъба и загледа как пламъците танцуват.
Една изпосталяла лисица промуши муцуната си през един храст, надничайки към огъня. Съвсем импулсивно, Рек ѝ подхвърли парче говеждо. Животното местеше очи от мъжа към мръвката, преди да се втурне да грабне месото от замръзналата земя. После изчезна в нощта. Рек протегна ръце към огъня и си помисли за Хореб. Едрият ханджия го беше отгледал, след като бащата на Рек беше убит в Северните войни срещу сатулите. Честен, предан, силен и надежден — ето какъв беше Хореб. А също и добър, най-големият човек.