Рек беше успял да му се отплати в една незабравима нощ, когато трима вагрийски дезертьори го бяха нападнали в една уличка близо до хана.
За щастие Рек пиеше и когато за пръв път чу шума от удряща се стомана, се втурна напред. Хореб водеше губеща битка в уличката, защото кухненският му нож не можеше да се мери с мечовете на тримата. Ала старецът беше воин и се движеше добре. Рек замръзна на място, забравил своя меч. Понечи да пристъпи напред, но краката му не го послушаха. Тогава един меч прониза Хореб, отваряйки огромна рана в крака му.
Рек изкрещя и това го избави от ужаса.
Кървавата схватка приключи за секунди. Рек повали първия нападател с удар в гърлото, парира атаката на втория и избута с рамо третия към една стена. Хореб сграбчи третия мъж от земята, повали го долу и го намушка с кухненския си нож. Вторият мъж избяга в нощта.
— Беше чудесен, Рек — каза Хореб. — Повярвай ми, биеш се като ветеран.
„Ветераните не се смразяват от страх“, помисли си Рек.
Той сложи няколко клонки в огъня. Един облак закри луната, бухал нададе вик. Треперещата ръка на Рек стисна кинжала.
„Проклет мрак“, помисли си. И по дяволите всички герои!
Известно време беше войник, разквартируван в Дрос Кортсуейн, и му беше харесало. Ала след това престрелките със сатулите бяха прераснали в погранична война и забавлението приключи. Беше се справил добре, повишиха го; старшите офицери му бяха казали, че има прекрасно чувство за тактика. Ала те не знаеха за безсънните нощи. Другарите му го уважаваха, мислеше си, но защото беше внимателен — дори предпазлив. Беше си тръгнал, преди нервите да го издадат.
— Луд ли си, Рек? — беше попитал ган Джави, когато подаде оставка. — Войната се разраства. Пристигат още войски, а блестящ офицер като теб със сигурност ще получи повишение. След шест месеца ще командваш над сто души. Навярно ще те предложат за Гански орел.
— Знам всичко това, сър — и, повярвайте ми, много съжалявам, че ще пропусна бойните действия. Но става въпрос за семейни дела. По дяволите, бих отрязал дясната си ръка, за да остана, знаете го.
— Така е, момчето ми. И ще ни липсваш, кълна се в Мисаел. Другарите ти ще се разстроят. Ако размислиш, за теб винаги ще има място тук. По всяко време. Ти си роден воин.
— Ще го запомня, сър. Благодаря ви за цялата помощ и поощрение.
— И още нещо, Рек — каза ган Джави, облягайки се в резбования си стол. — Нали си чувал слуховете, че надирите готвят поход на юг?
— Винаги има такива слухове, сър — отвърна Рек.
— Зная, от години се носят. Но този Улрик е хитър. Вече е завладял повечето племена и според мен е почти готов.
— Но Абалайн току-що сключи договор с него — каза Рек. — Общ мир в замяна на търговски отстъпки и финансиране на строителната му програма.
— За това говоря, момче. Няма да кажа нищо срещу Абалайн, той управлява дренайците вече двайсет години. Ала не можеш да спреш вълка, като го нахраниш — повярвай ми! Както и да е, искам да кажа, че скоро ще има нужда от мъже като теб, така че бъди във форма.
Последното нещо, от което дренайците се нуждаеха сега, беше човек, който се страхува от тъмното. Трябваше им още един Карнак Едноокия — цял куп такива. Бронзов граф. Стотици като Легендарния Дръс. И дори ако това се случеше, по някакво чудо, дали и те самите щяха да спрат половин милионна племенна войска?
Кой би могъл да си представи такова число?
Рек знаеше, че щяха да залеят Дрос Делнох като бурно море.
„Дори да мислех, че имаме шанс, пак нямаше да отида. Погледни истината в очите“, каза си той. Дори победата да беше сигурна, пак щеше да избегне битката.
Кой ще го е грижа след сто години дали дренайците са оцелели? Щеше да бъде като битката в Скелнския проход, обгърната в легенди и възхвалявана до неузнаваемост.
Война!
Мухи, кацнали като черно петно върху вътрешностите на някой мъж, докато той плаче от болка и държи тялото си с кървави пръсти, надявайки се на чудо. Глад, студ, страх, болести, гангрена, смърт!
Война за войници.
В деня, когато напусна Дрос Кортсуейн, при него дойде един от къловете и притеснено му подаде здраво омотан вързоп.