— От взвода, сър — каза.
Той го отвори, смутен и останал без думи, и видя синя пелерина със закопчалка във формата на бронзов орел.
— Не знам как да ви се отблагодаря.
— Хората искат да ви кажа… че съжаляваме, че си тръгвате. Това е, сър.
— И аз съжалявам, Корвак. Семейни дела, нали разбираш?
Мъжът кимна, навярно мечтаейки си и той да има семейни дела, които да му позволят да напусне Дрос. Ала къловете не можеха да подават оставки — само класата на дуновете можеше да напуска крепостта във военно време.
— Е, успех, сър. Доскоро, надявам се… всички се надяваме.
— Да! Доскоро.
Това беше преди две години. Ган Джави беше умрял от удар, а няколко от колегите офицери на Рек бяха убити в битките със сатулите. Не беше получил новини за нито един от къловете.
Дните минаваха — студени и мрачни, но за щастие без инциденти до сутринта на петия ден, когато на високия път около една брястова гора той чу звука, който ненавиждаше най-много от всичко — на стомана, удряща се в стомана. Трябваше да продължи нататък, знаеше си. Ала незнайно защо, любопитството донякъде надделя над страха му. Спъна коня, метна колчана на рамо и опъна роговия лък. После внимателно си проправи път сред дърветата и слезе към заснежената долчинка. Движейки се предпазливо като котка, той стигна до едно сечище. Из поляната отекваха звуци от битка.
Млада жена с бронзово-сребърна броня стоеше с гръб към едно дърво и отчаяно се отбраняваше от едновременната атака на трима разбойници, едри, брадати мъже, въоръжени с мечове и кинжали. Жената държеше тънко острие — проблясваща и танцуваща рапира, която нападаше със смайваща бързина.
Тримата непохватни фехтовачи си пречеха взаимно. Ала момичето бързо губеше сили.
Рек разбра, че това са хора на Рейнард, и прокле любопитството си. Единият извика, когато рапирата прониза ръката му.
— Ето ти, бръмбар такъв — извика момичето.
Рек се усмихна. Не беше красавица, но можеше да се фехтува.
Той зареди стрела в лъка си и зачака подходящия момент да я изстреля. Момичето се наведе, за да избегне един ожесточен удар, и заби острието си в окото на фехтовача. Когато изпищя и падна, другите двама се отдръпнаха, вече по-предпазливи; раздалечиха се, готови да нападнат от двете страни. Момичето се страхуваше от този момент, защото единствената ѝ защита беше бягството. Погледът ѝ се местеше от единия мъж на другия. Най-напред да нападне високия, да забрави за другия и да се надява, че първият му удар няма да е смъртоносен. Навярно можеше да повали и двамата.
Високият пое наляво, а другарят му — надясно. В този миг Рек изстреля една стрела в гърба на високия разбойник и тя прониза левия му прасец. Той бързо зареди втора стрела, докато учуденият мъж се завъртя, видя Рек и закуцука към него, крещейки от омраза.
Рек опъна тетивата, докато докосна бузата му, напрегна лявата си ръка и запрати стрелата.
Този път попадението беше малко по-точно. Целеше се в гърдите — най-голямата мишена, — но стрелата полетя нависоко и сега разбойникът лежеше по гръб, а черната дръжка стърчеше от челото му и кръвта бликаше върху снега.
— Късно се намесихте — изрече хладно момичето, прескачайки тялото на третия разбойник, като избърса тънкото си острие в ризата му.
Рек откъсна очи от лицето на мъжа, когото беше убил.
— Току-що ви спасих живота — каза той, сдържайки гнева си.
Тя беше висока и добре сложена — почти като мъж, помисли си Рек; косата ѝ беше дълга и пепеляворуса, но несресана. Имаше сини очи, хлътнали под дебелите тъмни вежди, което говореше за неуверен нрав. Фигурата ѝ се криеше под ризницата от сребриста стомана и бронзовите подплънки на раменете; краката ѝ бяха обвити в безформени гети от зелена вълна, привързани към бедрото с кожени каиши.
— Е, какво зяпаш? — попита тя. — Никога ли не си виждал жена?
— Е, това отговаря на първия ми въпрос — каза той.
— В какъв смисъл?
— Ти си жена.
— О, колко остроумно! — тя измъкна едно палто от овча кожа изпод дървото, изтупа го от снега и го облече.
„Това с нищо не подобри вида ѝ“, помисли си Рек.
— Нападнаха ме — каза тя. — Убиха коня ми, негодниците! Къде е твоят?
— Поразен съм от твоята благодарност — каза Рек, а в гласа му прозвуча гневна нотка. — Това са хора на Рейнард.
— Така ли? Той приятел ли ти е?
— Не съвсем. Но ако разбере какво съм направил, ще изпече очите ми на огън и ще ми ги поднесе като предястие.
— Добре, оценявам го. Много съм благодарна. Е, къде е конят ти?
Рек не ѝ обърна внимание и гневно скръцна със зъби. Отиде до мъртвия разбойник и извади стрелите от него, като ги избърса в палтото му. После старателно претърси джобовете и на тримата. След като се сдоби със седем сребърни монети и няколко златни пръстена, той се върна при момичето.