— О, мъдри Ибрахиме, кажи си желанията и ще направя всичко необходимо за твоето уединение.
— С радост бих получил тогава няколко танцьорки — казал философът.
— Танцьорки? — повторил като ехо смаяният ковчежник.
— Танцьорки — отговорил мъдрецът сериозно. — Няколко са достатъчни, тъй като съм стар и философ с прости навици и лесно се задоволявам. Нека обаче бъдат млади и красиви, понеже младостта и красотата действуват освежително на старостта.
Докато философът Ибрахим ибн Абу Аюб прекарвал така мъдро времето си в пещерата, миролюбивият Абен Хабуз водел яростни битки посредством фигурките в кулата. За един кротък стар човек като него наистина било чудесно да води войни по този лесен начин и да се забавлява в стаята си, унищожавайки цели армии, сякаш са рояк мухи.
Известно време той се отдавал страстно на настроенията си и дори дразнел и обиждал съседите си, за да ги предизвиква да предприемат нападения, но постепенно те се уморили от непрекъснатите поражения, докато най-сетне никой не се осмелявал да навлезе в земите му.
Месеци наред бронзовият конник оставал спокоен с вдигнато нагоре копие и достойният стар монарх започнал да чувствува липсата на любимото си развлечение, а еднообразното спокойствие го правело свадлив.
Най-после един ден талисманът-конник се завъртял неочаквано, навел копието си и посочил точно към планините Гуадикс. Абен Хабуз забързал към кулата, но нищо не се движело върху магическата маса в тази посока — нито един войник не помръдвал. Объркан, той изпратил конни съгледвачи в планините. Те се завърнали след три дни.
— Претърсихме всички планински проходи, но не забелязахме нито шлем, нито копие. Единствената ни плячка беше една християнска девойка с ненадмината хубост, която спеше по пладне до един извор. Доведохме я като пленница.
— Девойка с ненадмината хубост — възкликнал Абен Хабуз и очите му светнали от оживление. — Доведете ми я тук!
Довели красивата девойка, както заповядал кралят. Тя била облечена с най-пищната премяна според обичаите на готските испанци от времето на арабското нашествие. Ослепително бели бисери били вплетени в гарвановочерните й плитки, а на челото й греели скъпоценни камъни, които си съперничели с блясъка на очите й. От едната страна висяла ниско долу сребърна лира, окачена на врата й със златна верижка.
Святкащите й тъмни и сияещи очи били като огнени искри за повяхналото, но все още живо сърце на Абен Хабуз. Плавната й сластна походка събудила чувствата му.
— Най-прекрасна между жените — извикал той в опиянение, — коя си ти и каква си?
— Дъщеря съм на един от готските принцове, който доскоро владееше тези земи. Войските на баща ми бяха разбити като с магия в тези планини; той бе принуден да отиде в изгнание, а дъщеря му е пленница.
— Внимавай, о, кралю — прошепнал Ибрахим ибн Абу Аюб.
— Това може да е една от онези северни чародейки, които приемат най-прелъстителни форми, за да примамят непредпазливите. Струва ми се, те откривам магьосничество в очите й и вълшебство във всеки неин жест. Несъмнено тя е врагът, посочен от талисмана.
— Сине на Абу Аюб — отвърнал кралят, — признавам, че си мъдър човек и при това магьосник, но не разбираш от жени. По този въпрос аз не бих се дал на никой мъж, дори на самия Соломон с всичките му жени и наложници. Що се отнася до тази девойка, в нея не виждам никаква опасност; очите ми се радват на нейната красота и тя буди одобрението ми.
— Чуй, о, кралю — отвърнал астрологът, — осигурих ти много победи с моя талисман, но никога не съм получавал дял от плячката. Затова ми дай тази бездомна пленница да ме утешава в моята самота със сребърната си лира. Ако наистина е магьосница, аз имам такива заклинания, които ще спрат силата й.
— Какво?! Още жени?! — извикал Абен Хабуз. — Нямаш ли вече достатъчно танцьорки за разтуха?
— Танцьорки имам, вярно, но певици нямам. Ще ми се да чувам някоя и друга песен, за да се освежава съзнанието ми, когато се изтощи от трудните науки.
— Край на твоите отшелнически ненаситни страсти — казал кралят, излязъл от търпение. — Тази девойка определям за себе си. В нея виждам такова успокоение, каквото Давид, бащата на Мъдрия Соломон, е намерил в сунамитката Абишаг.
По-нататъшните молби и възражения на астролога предизвикали още по-категоричен отказ от страна на монарха и те се разделили твърде недоволни един от друг.
Мъдрецът се затворил в своята обител, за да размишлява върху разочарованието си. Преди да си тръгне обаче, гой още веднъж предупредил краля да внимава с опасната пленница. Но кой влюбен старец би се вслушал в съвет? Абен Хабуз се отдал изцяло на страстта си. Единствената му грижа била как да изглежда по-приятен в очите на готската красавица. Вярно, че не притежавал младост, на която да разчита, но в замяна на това имал богатства, а когато един любовник е стар, той обикновено е щедър. Принцесата била обсипана с най-ценните стоки на Изтока: коприни, накити, драгоценни камъни, тънки благовония — всичко скъпо и рядко, което идвало от Азия и Африка и можело да се намери на пазара в Гранада. Измислени били различни зрелища и празненства за нейно развлечение: музика, танци, турнири, борби с бикове. Известно време Гранада била сцена на непрекъснати карнавали. На целия този разкош готската принцеса гледала като човек, свикнал с великолепието. Приемала всичко като дан, полагаща се на ранга й или по-скоро на красотата й, тъй като красотата може да бъде по-взискателна дори от ранга. Нещо повече — изглежда, тайно се радвала да вкарва монарха в разходи, които намалявали съкровищата му, а после да приема неговата необикновена щедрост като нещо съвсем обикновено. Освен това при цялото си усърдие и великодушие почтеният любовник не можел да се похвали, че й е направил особено впечатление. Вярно, че никога не се мръщела, когато го видела, но никога не се и усмихвала. Винаги, когато заговарял за своята страст, тя започвала да свири на сребърната си лира. В звука и имало някакво тайнствено очарование. В миг монархът започвал да клюма глава, налягала го дрямка и лека-полека се унасял в дълбок сън, от който се пробуждал учудващо ободрен, но за момента със съвсем охладняла страст. Това не прилягало на намеренията му, затова пък тези дремки се съпътствували от приятни съновидения, които опиянявали до крайна степен сетивата на сънливия любовник. И така той продължавал да спи и да сънува, докато цяла Гранада се възмущавала от неговото увлечение и с недоволство гледала как се пропиляват съкровищата за нищо.