Уошингтън Ървинг
Легенда за двете загадъчни статуи
Някога в едно запустяло кътче на Алхамбра живеел дребен и весел човечец на име Лопе Санчес, който работел в градините, бил пъргав и жив като скакалец и пеел по цял ден. Той бил сърцето и душата на крепостта; когато привършел работата си, сядал на една от каменните пейки на площадчето, настройвал китарата си и за най-голямо удоволствие на войниците пеел дълги балади за Сид, Бернардо дел Карпио, Фернандо дел Пулгар и други испански герои или пък подхващал някоя игрива мелодия, която карала девойките да танцуват boleros и fandangos.
Както повечето дребни мъже и Лопе Санчес имал за съпруга снажна и закръглена матрона, която почти можела да го сложи в джоба си, но не споделял участта на повечето бедняци — вместо десет деца имал едно-единствено. Това било чернооко момиченце на около дванайсет години на име Санчика, весело като него, радост за душата му. То играело наоколо, когато работел в градината, танцувало под акомпанимента на китарата му, когато седял на сянка и като горска самодива лудувало из горичките, алеите и запустелите зали на Алхамбра.
Било навечерието на блажения Свети Йоан и всички любители на празненствата от Алхамбра — мъже, жени и деца — се изкачили на Планината на слънцето, която се извисява над Хенералифе, за да прекарат нощното си лятно бдение на заобления й връх. Била ясна лунна нощ и всички планини изглеждали сребристосиви. Градът със своите кули и кубета лежал долу в мрачината, а равнината приличала на земя от приказките с призрачните нишки на потоците, които проблясвали край смълчаните горички. По стар местен обичай, наследен още от маврите, на най-високото място в планината запалили голям огън. Населението от околността също прекарвало нощното си бдение и тук-там из равнината или из планинските клисури се виждали бледите отблясъци на огньовете им.
Вечерта преминала весело. Всички танцували под звуците на китарата на Лопе Санчес, който по време на подобни празненства бил в стихията си. Докато танците все още продължавали, малката Санчика с няколко свои другарчета си играела сред развалините на старото мавърско укрепление, построено на връх планината. И както си събирало камъчета из рова, момиченцето неочаквано се натъкнало на малка ръка, интересно изваяна от черен мрамор. Пръстите били свити в юмрук, а палецът плътно ги притискал отгоре. Зарадвано на късмета си, то изтичало с трофея при майка си. Той веднага станал повод за мъдри предположения, а имало и такива, които го гледали недоверчиво и суеверно. „Хвърли го — казал някой, — мавърско е. В това можеш да си сигурна. В него сто на сто има някоя зла магия.“ „В никакъв случай — обадил се друг, — можеш да спечелиш нещо, като го продадеш на бижутерите от вехтошарската чаршия.“ По едно време към спорещите се приближил мургав стар войник, който бил служил в Африка и който бил почернял като мавър. Той разгледал ръката с очите на познавач и казал:
— Виждал съм такива неща сред маврите от Северна Африка. Това е голям късмет, който пази от урочасване и от всякакви заклинания и магии. Радвай се, приятелю Лопе, то ще донесе голям късмет на детето ти.
Като чула това, жената на Лопе Санчес завързала малката мраморна ръчичка за една панделка и я закачила на врата на дъщеря си.
При вида на талисмана хората започнали да си припомнят всички любими суеверия, свързани с маврите. Изоставили танците, насядали на групички по земята и започнали да си разказват стари истории и предания, които били слушали от своите баби и дядовци. Някои от историите били свързани със самата планина, където се намирали и която била любимо свърталище на таласъми. Една престаряла бабичка описвала надълго и нашироко подземния дворец в самите недра на планината, където казват, че се намират омагьосаният Боабдил и целият му кралски двор.
— Сред онези развалини — посочила тя няколко порутени стени и купчини пръст в далечината — се намира дълбока черна яма, която се спуска надолу, надолу, до самото сърце на планината. Не бих погледнала в нея, та ако ще да ми дават всички богатства на Гранада. Преди много години един бедняк от Алхамбра, който пасял козите си по тия места, се спуснал в ямата да търси някакво яре, паднало вътре. Излязъл оттам трескав и със страшен поглед и разказвал такива неща за това, което бил видял долу, та хората решили, че е полудял. Два дена бълнувал за някакви призрачни маври, които го били преследвали в пещерата и никой не можел да го накара отново да изведе козите си в планината. Накрая клетият човечец отишъл, но никога вече не се завърнал. Съседите намерили козите му да пасат сред мавританските развалини, а шапката и наметалото му лежали недалеч от ръба на ямата. За него обаче повече нищо не се чуло.