Най-после чул тропот на копита и през сумрака на надвисналите клонки макар и немного ясно видял жребец, който се спуснал по пътя. Разпален, отецът се разкискал при мисълта за номера, който се готвел да погоди на честния Лопе. Запретвайки полите на одеждата си и гърчейки се като котка, която дебне мишка, той изчакал, докато жертвата му дошла точно пред него. Тогава изскочил от зашуменото си прикритие, поставил едната си ръка върху врата, а другата на задницата на животното и като направил отскок, на който можел да завиди най-опитният ездач, се метнал на седлото.
— А-ха! — извикал пъргавият отец. — Сега ще разберем кой по-добре я играе тази игра.
Едва думите излезли от устата му и конят започнал да хвърля къчове и да се изправя на предни и задни крака, а после с пълна скорост се понесъл надолу по хълма. Отецът се опитал да го спре, но напразно. Заблъскал се от скала в скала, от храст в храст; одеждите му станали на парцали и заплющели на вятъра. Клоните на дърветата шибали обръснатото му теме, драките безмилостно го дерели. И за да станат ужасът и отчаянието му по-пълни, забелязал, че по петите го следва глутница от седем раздиращи се от лай хрътки. Чак тогава светият отец разбрал, че всъщност е яхнал ужасния Белюдо!
И така, като жива илюстрация на древната поговорка „Дяволът дърпа, попът не пуска“, се носели те по главния път, после пресекли Plaza Nueva, подминали пазара и заобиколили Бибарамбла. И едва ли е имало ловец, който така бясно да препуска след дивеча, или да вдига такава адска олелия. Напразно отецът призовавал на помощ всички светии от календара, че и светата Дева. Всяко споменаване на подобно име действували на Белюдо сякаш отново забивали в него шпори и го карало да подскача до височината на къщите. Цяла нощ клетият брат Симон бил подмятан насам-натам, наляво-надясно и накъде ли не, докато го заболял и последният кокал от тялото му, и колкото и да ни е тъжно да го споменем, свлякла му се доста кожа. Най-после кукуригането на петлите известило идването на деня. Щом го чул, призрачният жребец рязко завил и в пълен галоп се понесъл обратно към кулата си. Отново профучал през Бибарамбла, пазара, Plaza Nueva и алеята на фонтаните, а седемте кучета все така лаели, ръмжали, скачали и хлопвали челюсти до самите пети на ужасения отец. Стигнали кулата едновременно с появата на първия дневен светлик. Тук призрачният жребец хвърлил къч, отецът се преметнал презглава във въздуха, а той потънал в тъмното подземие, следван от адската глутница, и след оглушителната дандания се възцарила пълна тишина.
Нима някога подобен сатанински номер е бил изиграван на такъв свят отец? Един селянин, който отивал в ранни зори към нивата си, намерил нещастния свещеник да лежи под едно смокиново дърво недалече от кулата, но така натъртен и изтерзан, че не можел нито да продума, нито да помръдне. Много внимателно и грижовно го пренесли в килията му и решили, че е бил издебнат и пребит от разбойници. Трябвало да минат няколко дни, за да може отново да си служи с крайниците си, но междувременно се успокоявал с мисълта, че макар мулето със съкровището да му се е изплъзнало, все пак успял да се докопа до доста щедри порции от нечестивото имане. Първата му грижа, след като възстановил способностите си да се движи, била да погледне под сламеника, където бил скрит миртовият венец и кожените кесии със злато, измъкнати от набожната госпожа Санчес. Но какъв бил ужасът му, когато открил венец, само че от обикновено изсъхнало Миртово клонче, а кожените кесии били пълни с пясък и камъчета!
Въпреки цялата си мъка обаче брат Симон проявил благоразумие и удържал езика си зад зъбите, защото издаването на тайната би означавало да си докара подигравките на хората и наказание от игумена. Чак много години по-късно, едва на смъртния си одър, той разказал на изповедника си за своята нощна езда върху Белюдо.
След като Лопе Санчес напуснал Алхамбра, за него дълго време нищо не се чувало. Помнели го като веселяк и другар, макар и да се опасявали поради грижите и меланхолията, налегнали го малко преди тайнственото му заминаване, че бедността и отчаянието са го довели до някоя крайност. Няколко години по-късно един сакат войник, негов стар другар, бил в Малага и както вървял по улицата, бил съборен и за малко не загинал под колелата на карета, запретната с шест коня. Каретата спряла и един стар, разкошно облечен господин с перука на главата и сабя на кръста слязъл да помогне на клетия инвалид. Какво било учудването на последния, когато в лицето на тази знатна особа разпознал своя стар приятел Лопе Санчес, който, между другото, празнувал сватбата на дъщеря си Санчика с един от най-големите благородници на страната.