— Защо всички искат да спят с Осен? — попита той.
„Осен“, каза той, не „мама“. Може би защото продължаваше да вижда света през очите на селяните, Емон не беше способен да гледа на Осен като на своя майка.
— Е-емон, дете, та ти можеш да говориш? — отвърна жената с изцъклени от изненада очи.
Настъпи бъркотия. Едва щом узнаха че момчето може да говори всички заявиха вкупом, че бедното създание не бива да живее в един дом с тази мръсница Осен… и след като се посъветваха стигнаха до извода, че мястото му е в магазина на селото.
Самотен, изолиран от другите деца, които гледаха съвсем различно на околния свят, за Емон остана като единственна утеха четенето на книги… и на мисли.
4
Веднъж заговорих Осен вперил поглед в чистите и красиви очи.
— Твърдиш — казах и — че си луда като лисица, нали?
Вместо отговор, Осен запя песен, тази която пееше когато хвърляше хартиените самолети, баладата за лудата жена:
Избягала с Емон, който не знае
расти, расти и порасти голям…
„Небесната песен“, разбира се. И така, ако заменим някои от думите съобразно теорията, която се опитвам да развия ще получим съвсем друго значение:
Последните две строфи остават същите както в оригиналната версия на песента, но останалите търпят леки промени. Например: в първата строфа ширану обикновено се възприема като „не знае“, но в моята интерпретация изглежда като японизиране на познато звучащото, но чуждо име Шилан. Във втората строфа аз приемам че оисоро (със значение — порасти голям) e всъщност очисоро (със значение — „падам“ или „разбивам се“), а по-нататък предполагам, че кочу шимояке (огньовете на Странника) в строфа четвърта е съкратено кочшуцу мо яке (звездните карти също изгоряха). В строфи трета, четвърта и пета три думи имат двойно значение:
китаи — надежда / корпус на кораб
кочшу — странник / космически полет
сеиканкоко — небесен път / междузвездна навигация
По такъв начин, строфа три променя значението си от „всички надежди разбити в тази планинска земя“ на „корпусът на кораба разбит в тази планинска земя“, и т.н.
Веднъж седмично издъхващ от старост камион пропълзяваше четиридесет километровото разстояние между селото и града далече долу, натоварен с ориз, с който Продоволствената Служба при Министерството на Войната подпомагаше селото. Този камион беше единствената връзка на селото с външния свят.
Камионът винаги паркираше пред магазина. В съседство с него бе разположена местната страноприемница, където младежите от селото предпочитаха да се събират. Управителка на страноприемницата бе старата госпожа Таке — прехвърлила шейсетте, с могъща фигура, мургава кожа, за която хората шушукаха че е натрупала парите си от незаконна търговия с удоволствия в далечната столица.
В летните вечери местото бе като кошер — тълпи от развеселени младежи и дори деца, които успяваха за малко да се смесят с възрастните, всички обхванати от весело безгрижие.
Играеше се на дърпане на въже, хвърляха се топки. Привечер в сенките на близките дървета се гушеха влюбените, погълнати в своя свят.
Неписан закон беше прекрачилите сватбената порта да не посещават това място, макар да бе добре известно какво ставаше зад паянтовите стени на страноприемницата — в дивите пущинаци на планината страноприемницата на старата госпожа Таке бе единственото средище на удоволствия. Приглушеният смях на девойките, докато ръцете се плъзгаха под подгизналите от пот дрехи, тяхната престорена съпротива… И тежкия аромат, който не след дълго изпълваше стаята и караше всички да изпитват върховно удоволствие.
Както винаги, наоколо се навърташе Емон заслушан в общата шумотевица. И понякога, докато се прокрадваше в тъмнината, той слушаше техните мисли.
„…ще си имам ядове ако забременее…“
„… оох… страхотно… но… не зная как да го спра…“
„Чудя се, кой ли е завел момчето ми при Осен? Зная, че сам не би посмял да отиде там! Утре ще го накарам да поработи в градината, това заслужава! Ще го науча аз него!“
Телепатичните способности на Емон се засилваха докато се ровичкаше в мислите им нощ след нощ. Можеше да вижда толкова ясно техните мисли, че сякаш наблюдаваше ярко осветена сцена. Толкова по-изненадан бе от майка си, Осен. Тя беше различна. Мислите на селяните бяха като облаци плуващи по синьото небе, и това което мислеха бе толкова прозрачно. Но в ума на Осен винаги плуваше гъста бяла мъгла, закриваща всичко.