Нито думи, нито очертания, само някакъв неясен страх…
Докато надзърташе в тази мъгла Емон започна да усеща,че Осен позволяваше на мъжете да я имат за да може да избяга от този страх. Емон се отказа да тършува в мислите и и се върна към старата си страст — четенето.
Селяните бяха изумени от нескончаемия му интерес към книгите.
— Какъв книжен червей! — възкликна един от тях. — Това дете е лудо по книгите!
— Ти ли ми го казваш — отвърна друг. — Изчете всичко у дома. Представяш ли си, от Осен — дете което обича книги!
— Чудя се, кой ли го е научил да чете…
А Емон продължаваше да обикаля къщите в селото, да взима книги и да се опитва да възстанови миналото на майка си по спомените на другите. Това, което искаше да разбере бе била ли е Осен идиот по рождение. Но в мислите на мъжете присъствуваха само хубавото лице и тяло на Осен. Това тяло, което може би беше вечно младо именно благодарение на слабоумието и, бе като омаен наркотик за мъжете.
Играчка за всички мъже в селото бе Осен, даже и за най-младите — за всички, които искаха да опознаят тялото и. Тяхната тъмна страст бе неразбираема за Емон, но това чувство изглежда бе оная невидима нишка, която задържаше мъжете в това самотно и тъжно място.
Осен — слабоумна, курва, която омагьосваше мъжете и ги привличаше по-силно от зова на далечните градове.
5
Една сцена е много ярка в спомените ми: пред страноприемницата на старата госпожа Таке няколко деца скачат на въже. Чувам ги да пеят:
Месец първи — червена костенурка!
хитотсуки — тай
Месец втори — със черупка!
футатсуки — кай
Третия пропускаме го ние
митсу — енриоде
Във четвъртия — да я спасиме!
йотсу — томеру ка
Отново малко теория — само с леко разместване на сричките песента се променя на:
хитотсу китаи
(едно) (корпус на кораб)
футатсу кикаи
(две) (двигатели)
а само с малка промяна на съгласните получаваме:
митсу ненриоде
(три) (гориво)
Почти като списък…
А в един хубав ден Емон тръгна на училище. Дадоха му новичка униформа и торба за учебниците, закупени с пари на селската управа, същите с които от години се издържаше и Осен.
Учителката, госпожа Йошимура, бе грозновата женица някъде отвъд четиридесетте отдавна загубила надежда да се раздели с ергенския живот. Слаба като пушена риба и надарена с лице, което не би било възможно да бъде по смешно, тя в действителност бе добросърдечна и мила, с необичайно живо въображение и изумителен ум. Обожаваше да чете и знаеше толкова много за всичко че безбрежните нишки на нейното позноние се уплитаха в съзнанието и докато заприличваха на реалност, а реалността — на бледен сън. Но най-важното, докато всеки се стараеше да унижи Емон единственна госпожа Йошимура се отнасяше с него като с равен. Емон с готовност се привърза към нея като я следваше от сутрин до вечер.
Един ден стария управител на магазина дойде при госпожа Йошимура.
— Госпожо — започна той — ума на Емон сече като бръснач, но може да си имаме неприятности, ако се развива все така бързо.
— Аа… хм… но защо… — отвърна госпожа Йошимура объркано.
— Защото в жилите му тече кръвта на Осен — продължи старецът уверено — и често се навърта около страноприемницата на Таке, току виж завъртял главата на някое момиче и станала
Мъжски и женски фигури в ноща около нея…
И отново прегръщаше Емон яростно, докато той се гърчеше в ръцете й:
— Сенсей, задушаваш ме!
Едва при звука на гласа му госпожа Йошимура идваше на себе си — за да се върне отново в света на своите фантазии не след дълго.
(Eмон, Емон, защо не порастеш по бързо…)
С течение на времето Емон се убеждаваше все повече, че във всяко сърце, включително и на неговата скъпа сенсей обитаваше това страшно, ненормално желание за притежаване на друго тяло. Защо? За Емон това бе неразрешима загадка.
Желание, което е обхванало всички. Желание, от което се раждат децата. Това вече той знаеше. Но кой бе неговият баща?
Емон продължаваше да броди из мислите на своите съселяни надявайки се да разкрие тази загадка, а също и да събере допълнителна информация за майка си. Струваше му се че избягала във своя побъркан свят за да се скрие от нещо ужасно.