Бари Хюгарт
Легенда за камъка
Встъпление
Господарят Ли винаги заделя деня джен ву за моите литературни начинания. Бе ми приятно да установя, че студеното и дъждовито време не подхождаше за други занимания освен свързаните с писането.
— Излагането на спомени наистина се отразява чудесно на краснописа ти, Воле — каза той. — Бих си позволил обаче да поставя под въпрос съдържанието им. Защо си решил да наблягаш именно върху редките случаи с мелодраматично звучене?
Едва се въздържах да не му отвърна, че това можеше да се каже за всички епизоди от съвместната ни дейност.
— Заложи ли човек върху сензацията, спестява си потребността да мисли. Освен това, създаваш впечатлението, че съм безскрупулен и склонен към насилие. Това обаче е вярно само за моментите, когато проявата на тези качества е била наложителна — продължи господарят. — Защо не опишеш някой от случаите, протекли в спокойна и разтоварваща обстановка? Случай, изискал преди всичко философски подход към него?
Почесах носа си с проскубаната си четчица за писане и се опитах да се сетя за такъв случай. Успях единствено да си изцапам ноздрите с туш.
— Ши ту чи — промълви Господарят Ли. Не можах да повярвам на ушите си.
— Искаш да опиша тази невероятна бъркотия? — попитах го с приглушен глас. — Почитаеми учителю, та ти знаеш много добре, че тази история насмалко не ме сломи, и…
— Ши ту чи — повтори той.
— Та как мога да опиша легендата за камъка? — изплаках. — Преди всичко, не мога да разбера къде започва. На второ място, не съм сигурен дали има край. На трето място, дори и да успея да го разбера, не бих имал полза от това, след като не съм в състояние да определя началото. Господарят Ли мълчаливо ме изгледа.
— Момчето ми, друг път не произнасяй подобни слова. От тях човек може да се изприщи и да получи постоянни тикове на лицето.
— Разбирам, учителю — съгласих се.
— Започни с излагането на началото, както ти си го разбрал. Сетне продължи със средата, изкарай я докрай и тогава спри — поясни Господарят Ли и се отправи някъде да пиянства, оставяйки ме насаме с моите страдания.
Какво мога да разкажа за случая с камъка? Единственото, което си спомням с положителност, е денят, в който се заехме с него. Бе дванадесетият ден от седмата луна на 3339 — та година на Змията /650 — та година преди Христа/. Спомням си това много добре, защото имах предчувствието, че ще се случи нещо вълнуващо и бях започнал да преглеждам календара в търсене на обещаващи дни. Всъщност не бях чак толкова настроен да издирвам предсказания обаче ме беше разтревожило състоянието на Господаря Ли. Цял месец не бе в настроение. По цели дни не се занимаваше с нищо и пиянстваше до загуба на съзнание, а пък когато бе трезвен, прикрепяше към стените на колибата си рисунки на висши държавни сановници и сетне се забавляваше, хвърляйки ножове по тях. Не ми казваше нищо за възрастта си обаче бе стар, невероятно стар. Толкова стар, че бях започнал да се боя дали няма да умре, преди да ни се е случило отново нещо интересно.
Тъй като не можех да си позволя услугите на някой порядъчен предсказател на съдбата, наложи ми се да гадая сам с помощта на ma-ши, за да се опитам да разбера дали предчувствията ми не ме мамят. Това означаваше, че можех да получа само един от следните шест отговора: „величествен покой и щастие“, „малко търпение“, „скорошна радост“, „разочарование и дрязги“, „лош късмет“и „загуба и смърт“. Боях се да не предизвиквам гнева на боговете и си опитвах късмета само веднъж дневно. На осмия ден от седмата луна сърцето ми се сви, когато прочетох „загуба и смърт“. На деветия опитах пак и отговорът бе отново „загуба и смърт“. Същите думи се появиха и на десетия, и на единадесетия ден. Уплашен, отидох да се помоля в храма Куан Ин, но и Богинята на милосърдието не можа да ми помогне. Тъкмо бях прочел отново думите „загуба и смърт“в сянката на нейната статуя в момента на изгрева на слънцето иззад градските стени, когато чух откъм улицата на Господаря Ли да се донасят жаловити вайкания и зловещото кънтене на Гонга на мъглите.
С очи, плувнали в сълзи, се затичах към дома ни. В устрема си съборих Мин Номер Девет и насмалко не стъпках скъпите и крехки благоуханни пръчици — „пръстите на Буда“, които той току-що бе купил. Мин не ми се разсърди и погледът му продължи да е все така щастлив. Проумях причината за това едва когато разбрах, че вайканията и звукът на гонга се разнасят не откъм колибата на Господаря Ли, а от дома на стария Мин, прадядо на младия и отвратителен тиранин, най-сетне имал добрината да издъхне. Господарят Ли си беше жив и здрав и дори се почувства достатъчно добре, за да покани същата вечер гости в своята колиба.