Железни пръти. Сетих се за манастирската библиотека. За миг пред очите ми се мярнаха железните решетки на нейния прозорец, изкривени подобно на размекнати свещи. Напънах се с всички сили. Ръцете просто ме притиснаха още по-плътно.
— Нека радостта ни бъде безкрайна, защото Господарят на щастието има скъп гост! — изкрещя помощникът.
Качулката върху главата на трупа се свлече. Маската се смъкна. Главата бавно се повдигна. Подаде се око, което дружески ми смигна и ме лъхна смрадта на полуразложен труп, от която веднага затворих зиналата си уста. Вече ми бе станало ясно защо на лицата на двамата мъртви монаси бе изписан ужас.
— От ваша страна е наистина много любезно да помогнете на недостойния си слуга да обиколи владенията си — каза ми Смеещият се княз.
Бе изключено да греша. Половината от лицето бе досущ като лицето на човека на портрета в гробницата. Другата половина бе същата, но сякаш направена от восък и поставена до огън. Не само плътта, но и гласът на княза бе полуразложен, бе някак си неестествено плътен, дрезгав и едновременно приглушен. И двете очи на княза бяха изпълнени с безумие.
— Вярвам, че ще се почувствате приятно в моето царство — рече насмешливо князът.
— Танцувайте! Танцувайте! Хайде, веселете се! — продължи да крещи помощникът.
— Сам виждате как се веселят моите монаси — отбеляза князът. — Повярвайте ми, че вашата компания и тази на вашите приятели за нас е истинско удоволствие.
Веселите монаси бяха започнали да смъкват качулките си. Пред нас бяха застанали трупове. Остатъци от мъртвешка плът все още се бяха задържали тук-таме по лицата им. Зиналите им устни кухини бяха застинали във вечен ужас.
— Пуснете още прилепи! Бийте камбаните! Удряйте гонговете! — виеше помощникът.
Смеещият се княз бе пожелал да стане бог и наистина бе достигнал вечността. Само че като чан ши, като труп, който се измъква от гроба, за да напада заблудените странници и да краде душите им. Никой никога не бе успявал да се измъкне от прегръдката на чан ши.
— Повярвайте ми, вие и вашите приятели така ще се повеселите, че няма да пожелаете никога да ни напуснете — изсъска князът в ухото ми. — Веселието ще бъде неописуемо. Смехът ще бъде безкраен. Ще ме радвате със своите танци до края на вечността.
— Слава на Господаря на щастието! — закрещя помощникът. — Слава на Камъка!
— Слава на Камъка! — завикаха хорово труповете. — Вечна слава на Камъка!
Успях да хвърля поглед назад и видях, че помощникът е започнал да бичува Господаря Ли, Лунното момче и Утринната скръб с дълъг камшик, докато труповете ги стискаха за ръцете. Погледнах напред. Погледът ми вече бе замъглен от недостига на въздух, но успях все пак да съзра накъде са ни повели. В единия край на пещерата бе разположен жертвен олтар. До него се намираше огромен издълбан от камък съд, изпълнен с жертвено масло. Зад него имаше стълб, на който бяха закачени големи брадви.
— Още прилепи! — изрева помощникът. — Още танци и веселие! Сега или никога, казах си, и съборих няколко трупа в своя устрем. Под нозете ми захрущяха смазаните телца на прилепи. Други, прилепи запищяха от ужас, когато в опитите си да се укрият някъде попаднаха в зиналите усти и празните очни кухини на мъртвите монаси. Вратът ми бе започнал да пращи, а пред очите ми заплуваха черни и червени петна. Съдът с маслото внезапно се появи пред очите ми и със сетни сили се хвърлих в него, като повлекох и трупа.
Изплувах задъхан на повърхността, залових страшните, но вече хлъзгави ръце и ги натиснах нагоре. Те започнаха бавно да се плъзгат и достигнаха до ушите ми. Загребах с шепа още масло, натиснах отново и най-сетне ръцете се приплъзнаха над главата ми, издавайки странен щракащ звук. Придвижих се до ръба на съда и се претъркулих на земята. Смеещият се княз, застанал в него, бе протегнал любвеобилно ръце.
— Ела при мен, мило момче, та танцът ни все още не е свършил — изрече със стържещ любезен глас.
Светкавично допълзях до стълба, рязко се изправих и взех една от жертвените брадви. Скованото тяло вече бе излязло от съда и се доближаваше с протегнати ръце. Безумните му очи продължаваха да ме пронизват. Изчаках нечестивата твар да се доближи на необходимото разстояние, след което й отсякох краката на височината на коленете. Смеещият се княз падна по гръб.
— Камъкът и Господарят на щастието искат още веселие! — изрева помощникът.
Отсякох ръцете на чудовището при лактите, после при раменете, а накрая издигнах високо брадвата и я стоварих с все сила върху полуразложеното лице. Разцепих главата на две половинки, след което очите й последователно ми смигнаха.