— Напълно… — каза лявата половина на устата.
— …безполезно — довърши изречението дясната половина. Изпуснах брадвата и с треперещи крака се опитах да се отдалеча. Стоварих се на земята напълно изтощен и без сили да помръдна.
— Запейте Химна на радостта, защото Господарят на щастието е готов за жертвоприношението! — изпищя помощникът.
Намерих сили да повдигна глава Отрязаните ръце на княза, движейки се като раци, се бяха запътили към мен. Покатериха се последователно върху краката и гърдите ми и ме стиснаха за врата.
— Ха-ха-ха! — смееха се полуизгнилите трупове. — Хо-хо-хо!
Изправих се на крака, опитвайки се в същото време напразно да се освободя от стискащите ме ръце, и се устремих отново към съда. Потопих си главата и врата в маслото и успях със сетни усилия да отлепя страшните пръсти от врата си, като ги натисках един по един. Захвърлих ръцете в съда, дотътрих се до стълба и взех закрепения върху него запален факел. След това го захвърлих наслуки в посока към съда. Насмалко не успях да го улуча, но факелът все пак се задържа за миг върху ръба му и след това цамбурна вътре. Сгромолясах се по лице, неспособен вече на каквито и да е усилия.
Лумналият огнен стълб достигна самия таван. От съда изпълзяха две огнени топки и се стовариха на пода Ужасът ми бе неописуем, когато видях как горящите ръце отново се запътват към мен. Издаваха съсък и пукот. Костите им се разпадаха. От пламтящите пръсти се отделяше мазен дим, а парченца от изгорялата тъкан падаха на земята Черните облаци допълзяха до краката ми. Спряха там и изпищях от болка, когато това съскащо нещо се доближи до глезените ми. След това двата облака се разнесоха и видях, че на мястото на ръцете бяха останали няколко едва димящи въгленчета.
Биенето на камбаните секна Също и звънът на гонговете. Всички трупове бяха застинали в странни пози. Единствено прилепите продължаваха да летят уплашено на светлината на факлите.
Нещо се радвижи и очите ми се изпълниха със сълзи, които се стекоха по носа ми, когато видях Господарят Ли да пълзи към мен. Бе оживял, също както и Лунното момче и Утринната скръб. И аз, слава Богу, бях жив. Бяхме си спестили едно пътуване към вечността, облечени като монаси с шутовски дрехи.
Глава 24
Лунното момче повдигна главата ми, за да може Господарят Ли да налее вино в пресъхналото ми гърло. Задавих се и се закашлях, като част от напитката се стече върху дрехата ми. Мислите ми обаче се проясниха. Господарят Ли нежно ме потупа по главата, също като стар дядо, който се радва на внука си.
— Когато човек тръгва на път, винаги е добре да взима един вол със себе си — каза.
Лунното момче ме целуна по лявата буза, но аз се бях надявал на друга целувка. Все още бях отпаднал, а от очите ми продължаваха да се стичат сълзи. Утринната скръб не си бе сторила труда да ме дари с ласка след премеждието и това ме натъжи. Тъкмо щях да се потопя в своето самосъжаление, когато съобразих, че от всички ни единствено тя бе запазила хладнокръвие. Давайки си сметка, че не се знаеше с какви още ужаси можеше да се сблъскаме, бе заела позиция зад съда с масло с изопнат лък. Единствените движещи се същества обаче бяха прилепите. Най-сетне тя отпусна лъка и допълзя до мен.
— Воле, момчетата ще трябва да добавят и твоя подвиг към историята на Вълка — рече тя, след като ме целуна. — Досега никой не е успявал да се измъкне от прегръдката на един чан ши.
Зловещото тяло бе насечено на късове. Дали обаче не можеше да се изправи? Потреперих от ужас при тази мисъл. Очевидно същото чувство изпитваха и Лунното момче, и Утринната скръб. Тя бавно прикри раменете си с ръце, сякаш се чувстваше застрашена.
— Господарю Ли, ненавиждам това ужасно нещо и се отвращавам от него — каза. — Защо обаче ми се струва, че то ме привлича с нещо? Почти толкова силно, колкото ме привличат Лунното момче и князът.
Лунното момче мрачно я изгледа и също се обърна към Господаря Ли.
— И аз изпитвам нещо подобно — рече. — Когато танцувах в близост до това създание, го правех не само от принуда. Бе — ми приятно.
Старецът ме погледна.
— А ти, Воле?
Поклатих отрицателно глава. — Не, учителю. Изпитвам единствено страх и погнуса. — И при мен е същото. Изглежда, двамата с теб не сме дотам чувствителни — каза той. Отиде до осакатеното туловище и се наведе над него. В ръката му проблесна нож. — Смеещият се княз е умрял преди повече от седем столетия. През четиридесет и деветте дни, в които стражите на Ада проверяват дали в списъка на живота и смъртта не е била допусната грешка, плътта му започнала да се разлага. Смеещият се княз е носил на гърдите си амулет — камък, завързан на верижка. При гниенето този камък потънал в тялото. Още преди да пристигнат стражите, той достигнал до сърцето и князът напуснал света на мъртвите. Вече бил обезумял, напълно лишен от разсъдък. Бил въплъщение на самото зло. Означава ли обаче това, че и самият камък е криел зло в себе си? Деца мои, при вашите чувства по-вероятно би било противното.