Взехме факлите си и започнахме да оглеждаме пода. Търсенето ни отне близо час, но най-сетне Лунното момче възкликна доволно и се наведе. Бе открило червен пискюл до изхода на един от страничните тунели. Отново стиснахме ръце и се отправихме на път. Както и преди, колоната се водеше от мен, а тилът ни се прикриваше от Утринната скръб.
Ако князът не бе оставил следи, щяхме да се заблудим след броени минути. Коридорите всъщност представляваха лабиринт, намиращ се в друг лабиринт, разположен в трети лабиринт, от който във всички посоки се разклоняваха тунели. Навсякъде имаше огромни дървени скоби, подкрепящи таваните. Внимавахме изключително много дори да не докоснем някой елемент от скелето. В един миг дори усетихме как всички неволно сме преминали на шепот, сякаш се бояхме, че една по-гръмко изречена дума би могла да стовари тавана върху главите ни. Гробницата бе наистина необятна. Една стая следваше друга, някои бяха довършени, други — не. Имаше всякакви помещения, замислени за всички възможни потребности и удоволствия. Смеещият се княз очевидно бе решил да прибере целия свят заедно със себе си. Запитах се дали няма да видим и игрище за поло, преди да се сетя, че в негово време вече са били внесли от Индия прекрасните коне, изоставени там от полуделите гръцки нашественици, но не и самата игра.
Червените пискюли продължаваха да ни сочат пътя. Лунното момче се закле, че дочува ромоленето на вода и след миг влязохме в прекрасна пещера. От това, което можахме да различим на светлината на факлите си, разбрахме, че стените й са облицовани със зелени и сини красиви камъни. Мраморна пътека отвеждаше към басейн, върху който от близо четиридесет стъпки височина се стичаше тънка струйка вода. Мраморни стъпала водеха нагоре. Пред очите ми се изправи зловеща процесия от мумии и скелети, готови да се окъпят в басейна.
Лунното момче вдигна ръка.
— Нещо се движи — прошепна. — Доближава се насам. Идва ей оттам — прошепна то и посочи една скала високо над езерото. Всички застинахме, защото до ушите ни достигна нечий писклив глас.
„Господарю! О, Господарю! Плячката се доближава до твоя лък!
Идат стар пръч, две млади бичета и прекрасна млада сърна!“
Ехото отскочи от стените и сетне потъна в безбройните проходи. Забелязахме някакво движение. На скалата бе застанала млада изящна фигурка, облечена в шутовска дреха, и ни гледаше. Дъхът ми спря, след като забелязах, че качулката й е отметната назад достатъчно, за да можем да видим цялата глава. Косата на фигурката имаше огненочервен цвят. Чухме звънък смях, а след малко — чист момичешки глас.
— Надявам се да не съм уплашила никого. Кои сте вие?
Очите на Господаря Ли бяха присвити така, че се бяха превърнали в тесни цепки. Зачудих се как въобще може да види каквото и да е. Хладният му глас бе изпълнен с ирония.
— Ние ли? — попита. — Ние сме туристи. А ти коя си? Момичето свенливо докосна дрехата си.
— Приятелят ми ме нарича Огненото момиче — отвърна то. — Срещали ли ли сте го?
— Възможно е — каза Господарят Ли. — Приятелят ти да не би да е един щастлив човек, който обича да другарува с монаси в дрехи като твоите?
— Да. Той ще бъде мой приятел, докато не се завърне истинският ми приятел, когото не съм виждала от много отдавна — в чистия й глас се промъкна известна неувереност. — Той ми обеща да се завърне. Знам това с положителност, само дето не си спомням кога точно ми го обеща.
Господарят Ли тежко въздъхна и присегна към меха с вино.
— Предполагам, че името му е Вълк.
— Да! — извика щастливо момичето. — Срещали ли сте го? Чакам го цяла вечност и знам, че заедно с него трябва да направим нещо много важно. Спомените ми обаче са размътени и не мога да си спомня какво точно бе то.
Дотогава никога не бях чувал такъв прекрасен младежки глас. В него обаче долових нещо сякаш разцентровано. Нещо, което се раждаше не от гласните струни, а от разума, който ги движеше.
Господарят Ли отпи още вино и се намръщи, сякаш му горчеше.
— И ние имаме приятел — каза. — Има смешна рошава коса, стърчаща във всички посоки, и петна от туш по носа. Не е изключено да е отишъл при другия ти приятел, онзи с монасите.
— Така е, аз го видях — момичето направи неопределен знак. — Ей там. Може би не се е чувствал добре, защото го носеха на ръце.
— В такъв случай май няма да е зле да го потърсим и да му помогнем — каза Господарят Ли. — Монасите как наричат твоя приятел? Господаря на смеха ли?