Мелодичните звуци секнаха в далечината. Не за дълго, обаче. След миг гласът на момичето отново се разнесе от мрака.
— Не мога да си спомня какво точно означаваше тази песен, но Вълкът ще ми го припомни, когато се върне — рече убедено.
Продължихме да прекосяваме нови и нови тунели, всичките укрепени с прогнили дървени подпори. Четири нови червени пискюла ни убедиха, че се движим в правилна посока и най-сетне дребната и едва забележима фигурка пред нас се спря пред един вход.
— Доведоха го тук — каза момичето.
Когато прекосихме входа и се оказахме пред малка пещера, момичето вече го нямаше и успях да видя, че в далечния й край има още един изход. Пещерата очевидно някога бе използвана за склад, тъй като от едната й страна бяха подредени древни метални рафтове за инструменти. Несигурният таван се крепеше на стари дървени подпори, поставени върху не по-малко древни дървени стълбове. Един от тях се бе пропукал и някой бе укрепил повреденото място с въже.
Нещо не бе наред. Това ми бе подсказано от моя инстинкт, не от разсъдъка ми. Бавно огледах пещерата. Изведнъж се сепнах. Въже? Въже, което да е оцеляло седем века и да не е дори напрашено. Направих няколко стъпки напред, за да огледам отвсякъде пукнатия стълб. Тъкмо тогава видях, че въжето продължаваше към един отвор в отсрещната стена на пещерата и, нещо повече, бе започнало да се издига и опъва. Изругах и замахнах бързо с брадвата си. Твърде късно обаче. Секунда преди наточеното й острие да го среже, то се изопна докрай и прогнилият древен стълб се счупи на две.
И останалите дървени стълбове запротестираха с пращене. Наклониха се и изведнъж целият древен таван се спусна с две стъпки надолу. Другите изтезавани от внезапното напрежение стълбове застенаха и след това се разчупиха с шумни трясъци. Остри късове дърво се понесоха из пещерата, подобно на страховити копия. Започнаха да падат камъни и в миг цялата структура, поддържаща тавана, започна да се спуска застрашително. Направих рязък скок напред, вдигнах ръце и ги притиснах към заплашително провисналата централна носеща подпора. Нямаше как да я повдигна обратно нагоре, разбира се, но поне можех да я задържа.
— Бягайте! — изкрещях.
Хвърлих поглед назад и разумът отказа да повярва на това, което съзряха очите ми. Това не можеше да е вярно. Просто не можеше да е вярно. Вярното беше друго — че някой ден една колиба в Пекин щеше да се изпълни с весел смях, един стар мъдрец щеше да запее „Горещата пепел“и да отпуши поредна кана с вино, докато през това време младата му съпруга щеше да се шмугне в пристройката, за да погостува на Вол Номер Десет, сетне пък Лунното момче и князът щяха да ни навестяват през някой и друг месец, а после…
После сърцето ми повярва в това, което виждаха очите ми, и се вледени. Лунното момче бе взело Утринната скръб в прегръдките си и този път нямаше да я спаси нито едно лекарство. Къс дърво, дебел най-малко педя, изстрелян със силата на катапулт, стърчеше от гърдите й и сега тя бе не по-малко мъртва от Ту Ван. Лунното момче очевидно бе решило да не позволи тялото й да бъде размазано от напиращата да се срути върху нас земна маса, взе я в ръце и се отправи към изхода. Не видях нищо повече, тъй като очите ми бяха вече замъглени от сълзи. Таванът продължи да стене, сякаш се измъчваше от това, че трябва да полага усилия, за да ме смачка. Ако помръднех, цялата конструкция щеше да се срути. Нечия ръка докосна рамото ми.
— Тежестта равномерно ли е разпределена? — попита Господарят Ли.
— Не — изстенах. — Наклонена е напред.
Господарят Ли бързо отиде при древните рафтове за инструменти. Сред тях имаше дебели и яки на вид лостове, и след миг той се завърна при мен с един от тях. Подпря го под гредата и след миг донесе още един, който постави откъм другата ми страна. Едва след това успях да присвия колене, отпускайки се колкото мога по-бавно. Носещата греда бе започнала да трепери като живо същество и нямаше да издържи още дълго, преди да се разцепи на две. След малко докосна краищата на двата лоста.
Господарят Ли бе заел позиция до изхода от пещерата. Внезапно се отпуснах, направих рязък скок напред и успях да достигна отвора секунда преди мига, когато гредата се счупи на две. Господарят Ли се метна на гърба ми и се понесох напред с все сили. Трясъкът на срутващия се таван насмалко не ни проглуши. Целият тунел започна да трепери, от тавана се поръси прах, а от гредите и стълбовете отново полетяха трески. Почти нищо не виждах от праха, но нейде пред нас проблесна светлинка. Лунното момче с едната си ръка държеше тялото на Утринната скръб, което бе преметнал през рамо, а с другата ни махаше със запален факел.