И преди бях имал случай да видя как Господарят Ли използва невероятната си памет при придвижване в лабиринти, и сега той отново я демонстрира. Завихме последователно през втория отвор откъм дясната страна, сетне през третия откъм лявата и продължихме уверено напред независимо от това, че звукът на сриващите се камъни от тавана наподобяваше рева на тигри. Прекосихме още един тунел и се оказахме при басейна. След миг продължихме през тунела, откъдето бяхме дошли, и внезапно спряхме.
Вибрациите бяха разтърсили цялата подземна конструкция и някои от таваните се бяха оказали по-слабо укрепени от други. Тунелът, откъдето трябваше да се придвижим към пещерата на смеещите се монаси, се бе срутил.
— Господарю Ли, в тази посока чувам течаща вода! — извика Лунното момче. — Това ще да е реката!
Този път ни поведе Лунното момче, което се ориентираше по звука. След още няколко тунела започнахме да го чуваме и ние с Господаря Ли, и не след дълго изпълзяхме през един отвор, за да се стоварим до брега на подземната река. Бяхме в огромната централна пещера. Факелът на Лунното момче освети главата на първата статуя, която бяхме видели при идването си — Йен Ван Йе, бившия главен управител на Ада. Значи, следваше да се намираме съвсем близо до стълбището, което щеше да ни отведе до Княжеската пътека и до спасението.
Господарят Ли чевръсто скочи от гърба ми и хвърли повторно поглед върху тунела, през който бяхме дошли. Нареди на Лунното момче да повдигне факела си и огледа внимателно цялата структура, крепяща тавана. Погледът му издаваше професионализма на строител. Отиде до централния подпорен стълб откъм лявата стена. И той бе пукнат в средата.
— Воле, можеш ли да строшиш това нещо? — попита.
— Вижда ми се старо и крехко — отвърнах. — Не смяташ ли обаче, учителю, че ако и тук пропадне един тунел, след като един вече се срути, това би застрашило цялата конструкция? Онова смахнато момиче е още там, а и князът може би е все още жив.
— Направи го — нареди Господарят Ли.
— Почитаеми учителю…
След като срещнах погледа на Господаря Ли си затворих устата, тъй като не подобаваше не един Вол Номер Десет да противоречи на такъв велик човек. Натиснах стълба с рамо, но се оказа, че съм недооценил неговата древност. Поддаде още при първия ми напън и насмалко щях да се нанижа върху остатъка, стърчащ от пода. Господарят Ли скочи на гърба ми, Лунното момче взе тялото на Утринната скръб и се понесохме с все сили напред. Чувахме единствено пращенето на трошащото се дърво и грохота на падащите камъни, но ушите на Лунното момче бяха доловили още един звук. Видяхме как отвори уста и посочи уплашено с пръст нещо над главите ни.
Непосредствено пред нас на тавана на цялата пещера бе започнала да се образува дълга пукнатина. След това от него се сринаха със страховит грохот около сто тона скална маса и препречиха пътя ни към спасителното стълбище. Реката сякаш за миг се върна назад по течението си вследствие на огромната приливна вълна. Господарят Ли ме стисна за рамото и посочи с ръка напред. Разбрах, че единствената ни надежда бе да се завърнем при стълбището, водещо към официалната гробница. Лунното момче бе дало да се разбере, че по-скоро щеше да загине заедно с тялото на Утринната скръб, отколкото да го остави в пещерата. Устремихме се напред. Контурите на тавана на пещерата сякаш се бяха превърнали в зловещи усмивки. Заваляха камъни като градушка, а черната река побеля от пяна. Стените на пещерата започнаха да треперят, а подът й се заизвива като гърба на буен кон. От всички странични проходи изригнаха облаци от прах и трески.
Покатерих се първо върху една огромна протегната ръка, а сетне се оказах върху самото туловище на падналия японски бог на мъртвите. Пътят ни бе осеян със срутили се статуи. Гилгамеш все още стискаше лъва, но Анубис вече се търкаляше в прахта. Зловещият тътен не преставаше. В земята се разтвори огромна пукнатина, в която внезапно се озоваха Тот и Амент и изчезнаха. Успяхме да отминем огромната статуя на Озирис, непосредствено, преди да падне и да се разбие на парчета. Главата и сърцето ми не преставаха да повтарят думите от една песен.
„По-бързо… по-бързо… Ето ги гарванът и реката…“
Гарванът наистина се появи. Със сетен дъх го заобиколихме и влязохме в спасителния тунел. Стълбището все още бе на мястото си, но стените му започнаха да се доближават и отдалечават от нас, докато го изкачвахме и съм сигурен, че това съвсем не бе плод на въображението ми. Най-сетне стигнахме до мраморното преддверие с четирите врати. Статуите все още си стояха на мястото и Господарят Ли, без да губи и секунда, изтръгна порцелановия съд от ръцете на божеството с ястребовата глава. Рамките бяха започнали да се изкривяват с прашене, но все пак нужната ни врата се отвори достатъчно, кокото да се промушим през нея. Целият тунел бе препълнен с прашни облаци, така че ми се наложи да търся страничните проходи пипнешком.