— Работата е там, че ти отказваш да умреш от старост — изпищя жабокът и веднага след това цитира Конфуций: — „Човек, който остарява едновременно с теб, без да умира, става досаден.“ — След това отново погледна към мен. — „Аз пък ще гасна спокойно и уверен в светостта на душата си. Тя наднича през моите очи и прилича на цвете.“
Опасно е да поучаваш Господаря Ли с цитати. — „След като е завръщам от тъпкането на цветя, копитата на коня ми са благоуханни“ — не остана длъжник той.
Жабокът пребледня.
— Ето що, Ли Као, не съм искал да те обидя. Искам само да не ми пречат да търся Верния път, който ще ме отведе до Царството на душевната чистота. — След като се сети за тази новооткрита чистота, жабокът се въодушеви. — Махайте се! — извика отново. — Махай се, чувал със стари кокали, миришеш на греховност!
След това обърна поглед към мен.
— Махай се и ти, ходеща куло!
Господарят Ли се изправи и се поклони. Последвах примера му. След това си тръгнахме и звуците „гу-гу-гу“ постепенно заглъхнаха.
Глава 3
Пътуването до Долината на скръбта не ни отне много време. Три дни, след като се отправихме на път, се оказахме на върха на хълма, под който тя се разстилаше. Бе съвсем ранен час. Почистих с длан росата от една голяма плоска скала, седнахме върху нея и зачакахме да се разсее мъглата. Успях да забележа, че Долината на скръбта наподобяваше пукната паница, като пукнатината й всъщност бе проход към юг, чрез който се свързваше с други долини. По вътрешните стени на паницата се виеше красива пътека, обградена с дървета и цветя. Прекалено красива за моя вкус. Нито един селянин с всичкия си ум не би заделил за цветя толкова много обработваема земя, върху която би могъл да засее нещо полезно. Разточителството е нагла демонстрация на богатство и сила и винаги ме дразни.
— На селяните им плащат, за да не садят нищо — обясни Господарят Ли, сякаш четеше мислите ми. — Това е Княжеската пътека, а как се е сдобила с това име е доста дълга история — посочи с ръка към долината. — Каква е според теб — бедна или богата?
Забих мислено пръсти в земята.
— Нито бедна, нито богата — отвърнах. — Почвата изглежда плодородна, но земята е малко. Има прекалено много скали и сипеи, а блатото откъм западната страна изглежда солено. Долината навярно може да изхрани прилично едно немногочислено население, и толкоз.
— Чудесно — отвърна Господарят Ли. — Първият феодален владетел на долината си дал сметка, че няма да може да измъкне много пари от нея, и създал прекрасен прецедент, като умрял от пиянство. Приемниците му последвали неговия почитаем пример, така че през няколко години селяните се радвали на пиршествата, съпътстващи погребенията на благородници. Как мислиш се почувствали, когато се оказало, че някой си принц Чу имал чугунен черен дроб и живял цели тридесет години?
Селяните са навсякъде едни и същи.
— И до ден днешен не са му простили — отвърнах убедено. — Сигурно и сега плашат децата си с приказки за Скъперника Чу, Стиснатият княз, а пък външните хора ще могат да познаят къде е бил погребан, като наблюдават в каква посока пикаят селяните по оризищата.
— Прав си, макар че днес малко хора разправят приказки за Скъперника Чу — каза Господарят Ли. — Мястото му било заето от приемник, трайно останал в спомените на тукашните жители. Воле, едно от твоите най-ценни достойнства е умението ти да мълчиш, когато умираш от любопитство. Ще отговоря на неизказания ти въпрос. Искаш да знаеш кой е бил Смеещия се княз. Желаеш да разбереш защо селяните и монасите, та дори и самият абат са ужасени от мисълта, че може и да се е завърнал от света на мъртвите.
Заслушах се в думите на Ли Као. Ето кратко изложение на това, което научих за въпросния господин, чийто дух все още продължава да ме навестява.
Император By Ти имал по-малък брат, княз Лю Шен, който му създавал известни неприятности. Бил блестящ изследовател на таоизма, но недисциплиниран човек. Говорело се, че неговата любезност била не по-малка от мързела му. От поведението му в двора всички благородници били на тръни и императорът решил, че е време брат му да се заеме с нещо полезно. Назначил го за управител на Долината на драконовата глава — такова било дотогавашното име на Долината на скръбта. Селяните очаквали с нетърпение идването на веселяка и не след дълго старейшините били извикани в имението на господаря.
— Скъпи приятели — рекъл им князът с очарователна усмивка. — Скъпи мои приятели! Искам от вас да засеете кратуни. Много, много кратуни. — Сетне не се удържал и започнал едновременно да пее и танцува. — Кратуни! Много, много кратуни! Много, много, много кратуни!