— Става дума за мастурбация — поясни спокойно Господарят Ли. — В твоя случай би могла да се окачестви и като изнасилване.
— Създавах рисунки, за да открия пътищата на вселенската енергия! — изкрещя гневно князът. — Отвратителният ми прародител потърси истината в реки от кръв. Аз се опитах да я издиря чрез безвредни бои. А, ако щеш да знаеш, дори и Смеещият се княз е бил на прав път в своите философски търсения! Знаел е към какво се стреми за разлика от теб, дето си пилееш времето за разрешаването на дребни загадки, подхождащи повече за малки деца!
Господарят Ли отпи дълбока глътка и след това си обърса устните с брадата.
— Не бих окачествил загадката на камъка като дребна — рече спокойно. — Иначе признавам, че вижданията ми за света са наистина донякъде детски.
Князът бе започнал да възвръща нормалния цвят на лицето си. Надигна кесията и отпи от нея, след което доволно се отпусна.
— Детски ли, казваш? По-скоро са старовремски — каза пренебрежително. — Всъщност всичко, което вършиш, е старовремско. Кой друг би хукнал да обикаля в наше време цял Китай, та дори и да слиза в Ада, за да се доближи до истината чрез собствените си преживявания, а не като се опре върху обективните проучвания на цяла една армия от изследователи? Вижда се, че приемаш съвсем сериозно народните предания за богове и богини, а и интересът ти към самия камък е пробуден от буквалното възприемане на глупостите, изложени в идиотските летописи на Небесата и Земята. Ех, Ли Као!
Велик човек си наистина, обаче — казвам ти го с най-голямо уважение — продължаваш да си жива антика, неспособна да се откъсне от отдавна мъртви ценности и практики.
Князът се засмя и повдигна своя камък. Видях, че го е завързал за шията си с ремък. Сребърната паничка за боя, с която дотогава го бе прикривал от погледа на непознати, демонстративно бе оставена непосредствено до него. Господарят Ли се наведе към мен и прошепна нещо на ухото ми. Аз пък прошепнах нещо на ухото на Лунното момче.
— Каза да имаш готовност да изтръгнеш от камъка звука на душата му. Той ще ти даде знак кога.
Лунното момче се опита да фокусира погледа на разплака-ните си очи. Пръстите му започнаха да треперят, когато взе камъка в ръце.
— И знаеш ли, все пак има някои удоволствия, които са недостъпни за ходещите антики с малки недостатъци на характера — продължи князът. — Като например чистият звук на пълната невинност. Е, ако бъда справедлив, ще трябва да призная, че и половината от селяните и монасите също не са в състояние да чуят песента на камъка. Струва ми се обаче, че на това разстояние и като имаме предвид отражателната способност на скалите зад нас…
— Почвай! — изкрещя Господарят Ли.
Лунното момче доближи устни до шепите си. Гърлото му започна силно да трепти и сърцето ми се сви, когато един звук, изпълнен с неописуема красота, надежда, копнеж и горест започна да изпълва пространството между скалите.
Кун… Шан… Чуе…
Господарят Ли мигновено отскочи встрани, но реакцията му бе твърде забавена в сравнение на тази на камъка на княз Лю Пао. Той буквално изхвърча от ръцете на княза и се понесе към Лунното момче. Ремъкът, на който бе завързан, се изопна на врата му и започна да го влачи зад себе си.
Толкова съм глупав, че едва тогава съобразих какво ни кроеше князът. Пропастта бе едва на няколко стъпки от нас. Дъното на бездната, разположено на не по-малко от двеста стъпки под нозете ни, бе осеяно с остри скали. Княз Лю Пао се опита да запази равновесие и след това падна в пропастта. Затворих очи, и когато ги отворих отново станах свидетел на чудо. Князът бе стъпил в празното пространство. Вървеше свободно в пустотата, като цялото му внимание бе съсредоточено единствено върху камъка, който се опитваше да притегли наново към себе си. Погледна ни насмешливо.
— Ли Као, нима наистина не ти дойде наум, че ще съм подготвен за това? — попита подигравателно. — Не допускаш ли, че все пак съм успял да науча едно-друго от камъка и от формулите и схемите на моя прародител? Самохвалството ми е противно, но едва ли има друг човек във вселената, който да познава по-добре от мен енергийните й полета.
Посочи сандалите си, стъпващи върху въздуха.
— Стъпил съм върху пътека от чиста енергия, способна да издържи и тежестта на десет слона — поясни той. — Стига, разбира се, слоновете да са в състояние да я виждат. Искрено се надявам да притежаваш тази способност.
— Поне един от нас я притежава — отвърна спокойно Ли Као.
— Имаш предвид Вол Номер Десет ли? — попита князът. — Съгласен съм, че нито един жив човек не би могъл да се спусне по тази стръмнина и след това да изкачи отсрещната, ако не притежава това умение. Очевидно, когато преди време Волът те пренесе от единия връх на другия, е стъпвал върху пътека от енергия. Като тази, върху която аз вървя сега.