Господарят Ли се покатери върху гърба ми. Князът в отговор се ухили още по-широко.
— Това е била всъщност причината да си го представиш в огледалото на Ада като новороден — продължи князът. — Човек може да върви по въздуха или ако въобще не си дава сметка за това, или напротив, ако е съвсем наясно за причините за тази възможност. Не съобрази ли, че при тогавашното преминаване на Вола имаше силна мъгла? Колкото за познанията му за същността на това явление, не съм напълно убеден в тях.
Князът докосна с устни края на камъка, който междувременно бе успял да улови, и от него се роди звук. Бе толкова силен и чист, че наистина разкри цялата му вълшебна същност.
— Елате… при… мен… — запя камъкът. — Елате… при… мен… Невидима сила ни повлече заедно с Лунното момче към ръба на пропастта. Не забелязах никаква пътека от енергия. Видях само скали, остри като зъбите на акула, на двеста стъпки под нас. От ужас се разтреперих като парцалена кукла. Нямах избор. Трябваше да се подчиня на повика или да умра. Направих крачка напред и стъпих в нищото.
Лунното момче не се помести. Гръклянът му вибрираше с все сила и по лицето му се стичаха струйки пот. Случи се нещо изключително. Той започна да възпроизвежда звука на камъка, като в същото време обаче вплете в него друг звук. Бе звук, изпълнен със слънчева светлина, дъжд, сняг и топлия уют на малка къщичка. Песента, която Утринната скръб бе изпяла за старата Тай Тай, но сега я пееше за мен. Утринната скръб ме зовеше и се изненадах от това, че не бях забелязал пътеката по-рано. Та тя беше точно пред очите ми, на не повече от шест стъпки от върха на моя сандал. Стъпих уверено върху нея и разтворих ръце, за да прегърна Утринната скръб. Успях само да стрелна изкривеното от ужас лице на княза и едва долових шумоленето, съпровождащо появата на блестящ нож в ръката на Господаря Ли.
Песента на Утринната скръб смени посоката си и сега се разнесе откъм гърба ми. Извърнах се като сомнамбул и уверено закрачих по пътеката от чиста енергия, мека и равна като килим. Господарят Ли тихичко се смееше, кацнал на гърба ми. Засмя се с все сила едва когато краката ми отново стъпиха върху тревата и камъните. Лунното момче се хвана за гърлото и припадна от изтощение, а Господарят Ли скочи на земята.
Звуците се бяха прекратили. Върнах се към действителността и погледнах в посока на княза, стъпил върху разредения въздух в средата на пропастта. Лишен както от камъка, така и от лицемерната си учтивост, бе разкрил същността си. Видях само едно зло себично човече, наподобяващо ужасена маймуна.
— Нямаше от какво да се боиш, княже. Нима наистина допусна, че ще взема да прережа глупавото ти гърло? — попита Господарят Ли и освободи камъка от ремъка, който бе отрязал от шията на княза. — Защо хората винаги ме смятат за брутален убиец? — запита се жаловито. — Поне брутален не съм.
Факелът, който Лунното момче бе донесло от гробницата, лежеше върху тревата. Все още гореше. Господарят Ли ми посочи първо него, а сетне — сградата отвъд пропастта.
— Как мислиш, Воле? Би ли могъл с това нещо да улучиш онзи прозорец?
В душата ми се бяха насъбрали много силни чувства, така че реших да се освободя от бремето им. Факелът се завъртя множество пъти около оста си, преди да падне в прозореца на ателието на княза. В началото си помислих, че е угаснал, но бях сгрешил. Маслото и терпентинът са лесно запалими и след малко от ателието лумнаха весели пламъци.
— Няма за какво да се вълнуваш, княже — рече с благ глас Господарят Ли. — Стремежът към съвършенство е равнозначен на творческо самоубийство. Всеки един истински творец знае, че шедьоврите са случайни неща, които заслужават единствено да бъдат изгорени. Пък и ти си създавал красивите си рисунки не за да кажеш нещо на другите, а да постигнеш познание. Според мен, познанията ти са вече предостатъчни.
Присегна към меха си и отпи още една голяма глътка.
— А и не бих казал, че одобрявам напълно твоята цел — добави той. — Един от предишните притежатели на камъка е бил Чуан Цзъ. Та той имал ученик, който цели седем години изучавал вселенската енергия и след това решил да му демонстрира познанията си, като прекосил пеша повърхността на една река и после се завърнал обратно. Тогава Чуан Цзъ се разплакал. „Клетото ми момче — завайкал се, — за какво ти трябваше да загубиш цели седем години, за да научиш това, след като старият лодкар Мен взима само два медни гроша за същата работа?“
Господарят Ли отпи още веднъж от меха.