Миризмата на сяра веднага се разсея и гръмотевиците секнаха. Господарят Ли отново се поклони.
— Богиньо, светът на хората е свят, пълен с неразбиране — каза тихо. — Сетивата ни са плачевно слаби. Умовете ни наподобяват малки светлинки, мъждукащи в безкраен океан от мрак. Единственото мъдро у нас е способността ни да признаем, че не можем да постигнем познанието. И че щом това не ни е по силите, трябва да се обърнем към вярата, която е единствената ни добродетел. Тази вяра можем да докажем най-добре, като заобичаме другиго повече, отколкото обичаме самите себе си. Понякога постигаме това.
Взе камъка и го положи на тревата.
— Благодарим ти за твоето предположение, че нищожният талант на човека би могъл да постигне нещо, което не се е оказало по възможностите на други сили — продължи Господарят Ли. — Благодарим ти, задето ни изпрати несъвършен камък, стремящ се цели векове към допира с несъвършено цвете. Благодарим ти, задето ни изпрати и цветето, готово да отвърне с взаимност на зова на камъка и да го възнагради с най-ценния си дар — любовта. Благодарим ти, задето съедини късовете на камъка в едно. Отправяме молитва камъкът и цветето най-сетне да получат благоволението на Небесата.
Направи дълбок поклон и почти се прилепи до земята. Поклоних се и аз, но скришом наблюдавах какво става. Видях, че и Господарят Ли прави същото.
През облаците се промъкна кос слънчев лъч и освети камъка. Стори ми се, че опипва пространството около него. Сетне изведнъж застина. Последователно секнаха птичите песни, бръмченето на насекомите и мученето на добитъка. Дори и вятърът спря да духа, докато камъкът бавно се повдигна от земята и застина във въздуха на четири стъпки над повърхността.
Дочух тихо жужене. Във вътрешността на камъка бе започнала да сияе светлина, а из пространството се понесоха трептения, от които ми се зави свят. Светлината стана все по-ярка и по-ярка и камъкът внезапно започна да трепери. Жуженето постепенно премина в приглушен рев, издаван сякаш от страховита сила, и пространството около камъка засия. Светлинните пулсации зачестиха, сетне яркостта им стана нетърпима и се сляха в непрекъснато силно светене. Стана ми ясно, че силите, съсредоточили се в този камък, бяха достатъчни, за да превърнат цялата Долина на скръбта в купчинка пепел.
Трептенията и ревът се засилиха. Камъкът започна да вибрира така силно, сякаш всеки миг щеше да се разпадне.
Видях, че тялото на Лунното момче бе започнало сякаш да се стапя и да се разтваря в нищото. Върху треперещата повърхност на камъка се появи изображение. Започна да се насища с ярки цветове и след като се оформи, се превърна в прекрасно цвете. Ревът и вибрациите спряха само за миг, но след това енергийното равнище отново се повиши и те се възобновиха с повишена сила.
Настъпил бе редът и за Утринната скръб да се слее с нищото. Тялото й придоби прозрачност и след това изчезна от погледа ми. Единствено полегналата трева продължаваше да свидетелства, че то допреди миг бе лежало там. Върху повърхността на камъка се бе появило още нещо — изящен бръшлян, обвил камъка и цветето във вечна прегръдка. Ревът и вибрациите секнаха. Камъкът престана да трепти.
Сетне могъщата сила, съсредоточила се в камъка, отново разкри своето присъствие. Сиянието стана нетърпимо, ревът съвсем ме проглуши и равнището на енергията явно се приближи към безкрайността. Въпреки това камъкът си остана на мястото и страхът ми, че ще се взриви, изчезна. В един миг сиянието започна да отслабва, ревът да притихва, и камъкът започна да се възнася към облаците. Постепенно набра скорост и полетя като малка комета в посока на Великата звездна река, богинята Ну Куа и Небесната стена. Примигна веднъж-дваж в далечината и сетне изчезна от погледите ни. Господарят Ли се изправи и се поразкърши.
— Откъде бих могъл да знам? — отвърна на въпроса, явно изписан на лицето ми. — Що се отнася до разбирането на тайните на вселената, не ме бива повече от древните. Знам с положителност само това, че някои неща сработват, а други — не.
След това хвърли поглед отвъд бездната.
— Е, княже, твърдението, че в света господстват лъжата и измамата може и да е вярно. Не виждам обаче основания да се отрича класиката, ако се прочисти от представката „нео“ — каза той в посока към пепелищата на някогашното ателие. — Класическите истини все още са валидни, класическите ценности все още определят рамките на нашето поведение, а класическите стандарти все още предпазват света от разпадане.
След това се обърна към мен.
— Хайде, Воле, отдавна беше време да идем на едно място, където хората все още са способни да оценят истинско класическо пиянство.