— Всичко стана след третото бдение — завърши разказа си той. — Бях буден и се вслушвах в тишината, тъй като исках да разбера дали брат Пан ще бие правилно камбаните. Точно тогава чух ужасяващ писък. Затичах се към библиотеката и към мен се присъединиха и други монаси. Вратите й са винаги отворени, но този път бяха затворени и залостени отвътре. Казах на монасите да донесат греда, с която да я разбием.
Вратите все още зееха разбити, а гредата лежеше в коридора. Влязохме в огромна правоъгълна стая. Покрай три от стените имаше маси, а рафтовете на четвъртата бяха изпълнени със свитъци. Книгите се съхраняваха в странични помещения. В центъра на стаята се намираше огромната кръгла маса на библиотекаря. Абатът ни показа контурите на тялото, както било намерено, грижливо очертани с тебешир. За свитъците обясни, че били наистина много стари, но без каквато и да е стойност — в тях се съдържали сведения за данъчните плащания на различните господари на долината. Няколко пъти библиотеката била посещавана от императорски чиновници, пожелали да проверят дали в нея все пак няма нещо ценно, но не открили нищо.
— Поне до момента, когато Разногледият брат открил нещо любопитно — промърмори Господарят Ли.
— Тялото му лежеше ей тук и в стаята нямаше никой — каза абатът. — Веднага разбрахме откъде са влезли разбойниците, макар и това да ни се струваше невъзможно.
Отведе ни до малък страничен прозорец, гледащ към една градинка. Железните пръти на решетката му бяха дебели колкото китката ми, но четири от тях, по две от двете страни, бяха изкривени подобно на топли восъчни свещи, за да може да се премине. Господарят Ли леко вдигна вежда и аз отидох до прозореца, и си плюх на ръцете. Опитах се да изправя изкривените пръти и цялото ми тяло запука от напрежение, но без какъвто и да е резултат. Със същия успех можех да се опитам да изправя и някой стар изкривен бор. Задъхах се и прекратих усилията си.
— Така — рече Господарят Ли, като скръсти ръце и присви вежди. — Значи, чул си писък. Затичал си се към библиотеката. Вратата й се оказала залостена отвътре. Взели сте греда и сте я разбили. Влезли сте и не сте открили никого. Зад масата е било тялото на библиотекаря и на лицето му е бил изписан невъобразим ужас. Прътите на прозореца били изкривени от някаква невероятна сила, за да може да се влезе в помещението. Какво се случи след това?
Абатът бе започнал отново да трепери.
— Почитаеми господине, именно тогава чухме звука. Или по-точно, чуха го само някои от нас, защото други въобще не можаха да го доловят. Бе най-красивият звук на света, но едновременно и най-жаловитият. Той ни нарани и се разплакахме. Сетне започнахме да търсим източника му. Бяхме длъжни да го направим. Той ни зовеше.
Абатът излезе през прозореца и се оказа в градинката, а Господарят Ли изръмжа недоволно, тъй като множеството отпечатъци от сандали бяха унищожили всякакви възможни следи. Излязохме през една порта и разбрах, че сме се озовали на Княжеската пътека. Бе изключително красива и обградена с дървета и цветя, някои от които ми бяха познати, а други виждах за пръв път. Господарят Ли посочи едно цвете и каза, че е златна бегония, от която има не повече от три екземпляра в цял Китай. Пътеката всъщност бе просторна градина. Разбрах действителните й размери едва когато достигнахме височинка, от която можах да огледам цялата долина. Зелената ивица се виеше и по отсрещните хълмове. Господарят Ли потвърди предположенията ми.
— Наследниците на Смеещия се княз действително са били ужасени от разрушенията. Заклели се да ги възстановят дори и ако за това трябват хиляда години. Княжеската пътека била създадена, за да прикрие раните, нанесени от фабриката за киселини. Селяните от Долината на скръбта не са разглезени. Родът Лю е богат откъм земи, но не разполага с много пари. Повечето от тях обаче отиват за поддържането на Княжеската пътека и за множество благотворителни дейности.
Абатът се спря, когато достигнахме върха на нисък хълм.
— Стигнахме дотук — обясни той. — Споменах ли, че имаше пълнолуние? Бе светло и нямаше как да не повярваме в това, което видяхме. Долу в ниското, откъдето ни се стори, че идва звукът, съзряхме монаси в шутовски дрехи, които се смееха и танцуваха на лунната светлина. При нормални обстоятелства щяхме да избягаме, но звукът ни зовеше и ние му се подчинихме. Последвахме го и се доближихме до монасите достатъчно, та да различим ясно шутовските им одежди, но не можахме да видим покритите им с качулки лица. Сетне те навлязоха в гъстите храсталаци и се изгубиха от погледа ни. Малко след това прекрасният и едновременно ужасяващ звук се прекрати. Когато и ние влязохме в храсталаците, монасите бяха изчезнали. На тяхно място се бе появило нещо съвсем различно.