Господарят Ли тъжно поклати глава и продължи.
— Разногледият брат се е поддал на съблазънта, но никак не го е бивало за престъпник. Опитал се е да направи фалшификат на фалшификата чрез копиране, а след това е занесъл част от оригинала в Чанян, за да го покаже на някой колекционер. За да отклони всякакви възможни подозрения от себе си, библиотекарят се е договорил с колекционера да инсценират обир. Глупавият монах е получил някакъв малък аванс, с който си е устроил разкошно угощение, а сетне се заел с изпълнението на своя план. Предполагам, че е искал и вълкът да остане сит, и агнето — цяло. Че е смятал да не си слага грях на душата — да запази оригинала в манастирската библиотека, а на колекционера да пробута своето копие. Очевидно не е проумял с кого си има работа.
Сетне Господарят Ли се обърна към мен.
— Воле, тези дебели решетки не биха могли да се изкривят така освен с яки лостове, а това неизбежно е било съпроводено с много шум. Разногледият брат е могъл просто да отвори вратата и да потърси помощ, но не го е направил и не е помръднал от мястото си. Това означава, че е бил съучастник в престъплението.
Ли Као се обърна отново към княза.
— Мога да си представя как колекционерът е извадил нож и е рекъл на монаха, че след като си е въобразил, че е втори Су Ма Чиен, приликата би трябвало да се допълни чрез кастриране. Така или иначе, Разногледият брат е изпищял и буквално е умрял от страх. Преди това колекционерът очевидно го е принудил да му покаже оригинала. Сграбчил го е от ръката на мъртвеца и е избягал. След това заедно със съучастниците си са исцинирали спектакъл. Ако някой е решил да краде нещо от Долината на скръбта, най-добре е да се облече като луд монах в шутовски дрехи. Свидетелите на такива зрелища обикновено прекратяват своя бяг чак на брега на Жълтото море. Князът наля още чай. Господарят Ли добави в чашата си и малко вино.
— Княже, твоят предшественик е издълбал цялата долина в търсене на желязо и един Буда знае още на какво. Залял е и цялата местност с киселини и други вещества, изобретени от самия него. Нека допуснем, че някой от тунелите се е срутил. Подземните звуци, предизвиквани от такива срутвания, понякога са твърде необичайни. Възможно е и в резултат на срутването някои древни киселини, съхранени в някаква вдлъбнатина, да са се разлели и да са замърсили част от Княжеската пътека. Не са ми известни химически вещества, способни да запазят свойствата си цели седем века, но това не означава, че че същетвуват. Ще се опитаме да разберем това нещо в академията в Чанян. Ще открием и автора на грабежа — продъл-жи уверено Господарят Ли. — Трудното ще бъде да се докаже, че е било извършено убийство. Абатът е готов за компенсация да се удовлетвори с ремонт на покрива на манастира. Имаш ли някакви възражения?
— Аз ли? — попита князът. — Моят род се отказа от всякакви претенции върху тази долина още след като приключиха мрачните дни на феодализма, така драг на днешните неоконфуцианци единственият ни допир с нея е разорителното поддържане на княжеската пътека и на още няколко неща. Друга връзка с долината нямам.
Господарят Ли го погледна замислено. — Селяните едва ли са на същото мнение — рече той. — Твоите деди са били владетели на тази долина близо пет века и когато добруването й бъде поставено под въпрос, селяните едва ли ще се обърнат към императора. Ще се обърнат към теб и няма да молят за помощ. Ще настояват да им я окажеш. Може да ти се стори несправедливо, тъй като не получаваш и стотинка от реколтата, но нещата стоят така. Лю Пао го погледна и след това се обърна към мен. Погледът му се плъзна върху мазолестите ми ръце, върху огромното ми грубо тяло и откритото ми селско лице.
— А ти какво мислиш, Воле? — попита ме той. Поруменях от неудобство.
— Господарят Ли е прав, Ваше височество — отвърнах. — Никой няма да може да разубеди селяните, че именно родът Лю отговаря за добруването на долината. А що се отнася до справедливостта, тя е нещо като Княжеската пътека, просто не е по кесията им.
Князът се засмя и се изправи.
— Изглежда нямам избор. Предполагам, че от мен се очаква да се уверя лично, че моят отвратителен предшественик лежи мирно в своя гроб, като знаменитият Господар Ли ми бъде свидетел, нали така?
— На първо време това ще е достатъчно — отвърна Господарят Ли.
Домакинът ни извади ключ от едно чекмедже и ни поведе навън. Минахме през една порта, тръгнахме по кривуличеща пътека и след малко се озовахме в подножието на хълм. Когато го доближихме, видях, че в скалистата му основа има желязна врата, почти изцяло скрита от храсталаци и магарешки тръни. Вратата бе стара, но бравата й — съвсем нова. Ръката на княза трепереше, когато той вкара ключа в процепа й.