— Спомних си за детските си кошмари — рече той с кисела усмивка. — Приемникът на Смеещия се княз решил да запази прословутата пещера в същия вид, в който я заварил, и да прибере в нея паметните плочки на рода. Всеки следващ негов потомък бил задължен да влиза в нея и да отправя молитви срещу злоупотребата с властта. Предполага се, че това е трябвало да ни кара да подтискаме склонността си към жестокост, когато сме я притежавали.
Очаквах, че вътре ще е тъмно като в рог, обаче в скалата имаше пукнатини, през които проникваше жълтозеленикава светлина. Предполагам, че прословутият център за медицински изследвания на Смеещия се княз би трябвало да се показва на всеки император още в детските му години. Това, което видяхме, е трудно да се забрави.
На дълга редица железни рафтове до една от стените бяха подредени най-важните инструменти за научни изследвания — метални камшици, клещи за смачкване на тестикули, щипци, маши, ножове и други уреди за изкормване и трошене на кости. В центъра на помещението все още бяха останали древни операционни маси с улеи, по които да се изтича кръвта. До друга стена бяха наредени машини със зловещ вид, чието предназначение не успях да схвана. До трета стена бяха наредени неща, чието предназначение успях добре да разбера — железни клетки, в които са държали селяните, за да могат да наблюдават добре какво става с членовете на техните семейства. Най-страшна беше задната стена.
Представляваше естествено гладък камък, наподобяващ черна дъска. Върху него с педантична точност бяха изписани резултатите от опитите. Тайнствени математически формули се редуваха с древни йероглифи, които Господарят Ли започна да разчита на глас.
— …вярната пътека на камъка… измамната пътека на камъка… камъкът е най-здрав тук… тук камъкът се е пропукал… камъкът се разклонява на три… камъкът не реагира…
Всичко това звучеше безсмислено. Безсмислени бяха и стрелките, с които бяха отбелязани някои особено зловещи резултати от опитите.
— Какво за Бога е искал да каже с това непрестанно споменаване на камъни? — попита Господарят Ли.
— Никой не знае, но манията на тази тема изглежда изцяло го е погълнала — отвърна князът.
Извади един факел от поставката му, запали го и ни отведе към един сенчест ъгъл. Там бяха положени паметните плочи на рода. Изтръпнах, когато си помислих за малките момченца, довеждани тук, за да отправят молитви да не ги сполети проклятието на рода. Плочите бяха наредени до древен олтар, върху който нямаше нищо. В стената над него бе издълбан надпис, който Господарят Ли отново зачете на глас.
„В мрак чезне скъпоценният камък.
Кога ли неговото великолепие ще зарадва света?
Когато гледката се приеме за действителност, действителността се превръща в гледка.
Когато нищото се приеме за нещо, нещото се превръща в нищо.
Камъкът разсейва гледката на нищото.
И се възнася до Портата на Великата пустота.“
Ли Пао забеляза моето изумление и се усмихна.
— Разбирам те — рече ми той. — В началото се виждат наченките на някаква мисъл, но сетне тя изчезва. Прекрасен образец на таоистки брътвеж.
Господарят Ли се почеса озадачено по главата.
— Дали е от Лао Цзу? При третата си стъпка към Небесата чул звука на камък, откъсващ се от скала. Не се е изкачил обаче до Портата на Великата пустота, стъпвайки върху писъците на своите жертви — леко ми смигна. — Яздил е вол.
В сумрака на пещерата се открои по-плътна сянка, която се оказа началото на тесен тунел. Князът ни поведе по него, осветявайки пътя ни с факела. На дъното на тунела се оказа друга желязна врата, без дръжка и заключалка. На стената до нея бе прикрепена голяма бронзова плоча, върху която бе гравирана карта на Долината на скръбта. До нея висеше железен чук, заловен за желязна верига. Князът се намръщи.
— Твърде странно чувство за хумор — отбеляза мрачно. Взе чука, удари с него по плочата и вратата безшумно се отвори. Влязохме в кръгла и удивително пуста стая. Нямаше и следа от богатствата, които обикновено украсяват гробниците на тираните. Видяхме единствено два каменни саркофага, два съда за приношения и малък олтар с кандила. Господарят Ли бе не по-малко изненадан от мен. Князът забеляза нашата реакция, сви рамене и разпери ръце в знак на почуда.
— Далечният ми предшественик е бил изключително загадъчна личност. Натрупал огромни богатства, но не похарчил и стотинка за мястото на вечния си покой. Какво е направил с тях? Определено не ги е оставил на своите роднини, а и няма сведения да са преминали в ръцете на неговия августейш брат. Цели векове след смъртта му потомците му хабели сума време да прогонват иманярите, преровили цялата долина. А и до ден днешен някои мошеници заработват нелоши пари от продажбата на фалшиви карти, на които уж са означени неговите съкровища. Саркофагът отляво е на най-старшата му съпруга Ту Ван, починала преди него, а самият той е положен в десния саркофаг.