Господарят Ли ми даде знак. Направих няколко крачки напред и се опитах да помръдна каменния капак. Ще да тежеше поне тон, но бе положен върху гладки улеи, така че заех удобно положение и се опитах да го поместя. Насмалко не си прекърших гръбнака, преди да го помръдна, но в края на краищата той поддаде и започна да се плъзга със стържещ звук. Под капака се оказа мумия, обвита в прогнили ленени превръзки. Част от тях се бяха превърнали в прах, но все пак бяха попречили на самия труп да се разпадне. Съзрях част от бял череп и пуста очна кухина. Трябва да призная, че си отдъхнах, след като се уверих лично, че Смеещият се княз не бе в достатъчно добра форма, за да се смее и танцува на лунната светлина.
Господарят Ли присегна в саркофага и извади оттам малка емайлирана кутийка, подобна на тези, в които се съхраняват лекарства. Оказа се, че вътре има само малко сива пепел. Почисти с ръка праха от капака на кутийката и видяхме, че на него е изобразена жаба върху водна лилия.
— Някъде бях чел, че Смеещият се княз се надявал да се излекува от измъчващата го болест, но сега разбирам защо не е успял — рече замислено Господарят Ли. — Още в негово време е било известно, че секрециите на някои жаби са най-силни сърдечни стимулатори, обаче ги предписвали единствено при много големи разстройства на сърдечната дейност. Една свръхдоза, естествено, е могла да се окаже смъртоносна. Тази кутийка може би е била поставена в ковчега му като привидно обяснение на предполагаемо естествена смърт или като потвърждение, че императорът наистина му е изпратил жълт шал, и че князът е решил да скочи в подземния свят седнал върху гърба на жаба. Както и да е, това няма значение.
В саркофага не открихме нищо друго. Смъртта на лудия княз се бе оказала не по-малко загадъчна от живота му. Върнах капака на мястото му и поехме обратния път, след което Ли Пао заключи вратата на гробницата. Навън видяхме прекрасен залез, птиците пееха последните песни, с които изпращаха деня, а под краката ни се разстилаше Долината на скръбта. Цялата се бе превърнала в съцветие от зелени, златни и пурпурни сенки. Приличаше на декор от приказка за феи, но бе далеч по-реална.
Глава 5
Нямаше смисъл да тръгваме за Чанян с образци от растенията и почвата, преди да е настъпила сутринта. Освен това бе започнал петнадесетият ден от седмата луна и се оказа, че абатът действително бе произнесъл думите „четиридесет и две гърнета с риба“. Манастирът наистина миришеше на рибен ресторант. Уханията на гозби от ориз, свинско месо, зеле, яйца и патладжани се разнасяха от цялото селце. Новината, че Смеещият се княз продължава да кротува в ковчега си беше станала достояние на всички обитатели на долината и те бяха решили да отбележат достойно това събитие.
— Помнете ми думите — рече мрачно брат Шан. — Някой непременно ще си счупи крак.
Господарят Ли се вслуша в музиката, долитаща откъм селцето.
— Селските танци наистина понякога са много буйни — съгласи се той.
— Долавяте ли уханието на соса от лют пипер? — попита брат Шан. — Всички деца от селото ще страдат от разстройство.
— И то поне седмица — потвърди Господарят Ли.
— Поне няколко дузини монаси ще забравят обетите си, а утре аз ще трябва да чистя повърнатото и да варя настойки против махмурлук — продължи брат Шан. Пълното му име бе Ву Шан — „трудно раждане“, и той сякаш непрестанно го оправдаваше с лошия си късмет. Бе негов ред за нощно бдение в манастира, докато другите монаси щяха да се веселят на селското празненство.
— Ще се подпали и нечий хамбар — предсказа мрачно Господарят Ли.
— Ако оцелее даже и една колиба в селото, пак ще е чудо — отвърна брат Шан, чието настроение бе започнало да се подобрява. — Всички стари родови вражди ще се събудят. Ще има пукнати глави, колкото щеш. Помнете ми думите — тази нощ ще е една от най-зловещите в историята на селото.
Оставихме клетия човек да се вглъби в своето самосъжаление, полезно чувство впрочем, и се отправихме към селото. Празникът на гладните призраци стана мой любим празник, откакто се запознах с Господаря Ли, тъй като сетне нерядко ми се случваше самият аз да заприличам на гладен призрак. Празникът е посветен на тези, които са умрели в далечни и чужди земи, или чиито тела са били така обезобразени от смъртта, че е било невъзможно да ги разпознаят. Бях леко изненадан, че Господарят Ли демонстрира превъзходно настроение. В битието си на виден гостенин бе поканен да се произнесе върху качеството на различните местни вина и аз душевно се подготвих за най-лошото. Той обаче огледа всички вонящи гърнета, изрече привичната любезност „нин цзу че ху туен“ /готов съм дори и да умра, но ще го опитам/, но едва-едва близна питиетата. Изрази се ласкаво за качеството на всички без изключение, включително и за една течност, която уби на място два гущера и обгори тревата, след като се разплиска.