— Защо?
— В младите си години бил обещаващ учен — поясни Господарят Ли. — Невъзможно е рано или късно да не се е опитал да изобрети Еликсира на живота. Формулите му са безброй, но във всичките присъства кино вар, който не е нищо друго освен живачен сулфид. Открай време съм предупреждавал за опасността от отравянето с живак, но никой не ми обърна внимание. Причината е, че то става постепенно и човек трябва да е живял поне колкото мен, за да може да го констатира.
Изправи се и започна да илюстрира думите си с жестове и мимики.
— Живакът уврежда нервната система и след време започва да причинява тикове, гърчове и спазми ей като тези — Господарят Ли направи поредица от резки насечени движения. — Танцът на Смеещия се княз не ми излиза от главата. Ако отравянето с живак продължи, причинява пристъпи на истеричен смях и изблици на лудешки гняв. Последната фаза е безумие, след което настъпва смъртта. Воле, напълно е възможно престъпленията на Смеещия се княз да са резултат от желанието му да се сдобие с безсмъртие чрез Еликсира на живота. Случаят всъщност не е чак толкова странен, тъй като повече хора са загинали вследствие на това, че някой император просто са го стягали обувките, отколкото поради небесно знамение. Чуя ли висш църковник да започне да заплашва с възмездието на Небесата, винаги подозирам, че храносмилането му не е наред.
Направи още няколко стъпки в тревата и след това се спря и ме погледна от упор.
— Какво би казал за неправилното храносмилане?
Нещо обаче вече ме бе смутило, макар и все още да не можех да определя точно какво. Нещо в тази нощ не беше наред. Градските хора едва ли забелязват тези работи, но аз съм си чист селянин и нервите ми веднага доловиха лекото колебание в цвърченето на щурците. Един бухал прекъсна своя крясък по средата. Шумоленето на малките нощни животинки издаде, че нещо ги е разтревожило. В Долината на скръбта бе нахлуло нещо странно и неестествено, и аз затаих дъх.
В началото усетих само слабо трептене. Сетне то се засили и видях как Господарят Ли се огледа. След това се появи звукът. Не мога да го опиша. Никой не би могъл да го опише. Бе едновременно неземен и реален. Целият се разтреперих. Внезапно ме обзе силно чувство на загуба и едновременно на надежда и копнеж. Сякаш бях изгубил нещо много ценно, но едновременно вярвах, че повторно ще го открия. Мога ли да кажа, че звукът се състоеше от тонове? И да е имало, бяха така прости, като първите три тона от стълбицата, като третият беше проточен.
Кун… шан… чуееееее…
По-точно от това не мога да го възпроизведа. Звукът ме удари направо в сърцето. Разплаках се и се стиснах за гърдите, сякаш щяха да се пръснат.
— Воле, какво ти е?
— Звукът! — изплаках. — Господарю Ли, не чуваш ли звука?
— Какъв звук? Кун… шан… чуееееее…
Звукът бе прекрасен и убийствен, и ме зовеше. Знаех, че трябва или да стигна до източника му, или да умра, и това се случи не само с мен. Празненството се разтури и част от хората се затичаха към гората. Други, подобно на Господаря Ли, не можеха да чуят звука и крещяха подире им.
— Върнете се! Да не сте се побъркали?
Скочих на крака. Покрай нас преминаха тичешком три разплакани момиченца, които инстинктивно закриваха с длани малките си лотосови фенерчета.
Господарят Ли изруга, скочи на гърба ми и пъхна краката си в джобовете ми.
— Престани да трепериш като уплашен състезателен кон и бягай! — изръмжа той.
Така и сторих. Луната бе толкова ярка, че сенките изглеждаха сякаш изрисувани върху земята и после боядисани в черно. Над главите ни сияеше Великата звездна река. За миг се замислих дали звукът не извира от сърцето на някоя звезда. Чувствах се като човек, опитващ се нощем да улови щурец в празен стар хамбар. Първо ти се струва, че е пред теб, сетне го чуваш зад гърба си, после някъде встрани. Накрая разбрах, че тичам в кръг и усетих, че Господарят Ли се е заловил за врата ми като за юздите на обезумял кон.
Спрях се за миг с широко разтворени нозе и задъхан. Господарят Ли ми подаде малък мех с вино и успях да изпия част от него. Задавих се, но се почувствах по-добре. Той ме потупа успокоително по рамото.
— Не чувам нищо, но знам, че не си открил правилната посока към него — каза той с благ глас. — Воле, с риск да ти заприличам на герой от приказките на баба Шу, ще ти кажа, че звуците, които някои чуват, а други — не, не говорят на ушите. Говорят на сърцето, а ти имаш отвор в своето сърце. С всички млади хора е така. Всички млади хора имат такъв отвор в сърцето си и в него прониква красотата на света, макар и то по-късно да се изпълва със счупени и похабени неща. Не слушай с ушите си. Слушай със сърцето си. Насочи отвора му към източника на звука и тръгни към посоката, откъдето той ти причинява най-силна болка.