Трептенето се бе появило повторно, по-силно от преди. Отново затаих дъх.
Кун… чан… чуееееее…
Отново побягнах, но този път, по-уверено. Господарят Ли бе — прав. Пренебрегнах лъжовността на слуха и се затичах към болката. Усетих, че се изкачвам. Появи се гъста мъгла и нощта се промени. Първо изчезнаха от поглед далечните светлинки на селото, а сетне луната и звездите. Бяхме обвити сякаш от пелена и Господарят Ли започна да ругае с равен глас. Не виждах нищо пред себе си и се блъсках в камъни и дървета. В същото време чувствах, че трябва да се изкачвам все по-високо и по-високо.
Спомням си смътно, че се спусках по падини и сетне изкачвах стръмни склонове. Мъглата се бе сгъстила така, че вече не виждах абсолютно нищо. Господарят Ли ми крещеше да спра, но не можех. Прекрасният болезнен звук бе затихнал и бързах да открия източника му, преди да изчезне завинаги. Продължих да се спускам и изкачвам и държа това да се запомни, защото сетне се случи нещо изключително.
Бях напълно изтощен. По силите ми бе само да пълзя и тогава усетих, че пред мен има нещо. Мъглата бе започнала да се вдига. Първо съзрях чифт сандали, сетне, мършави крака и също така мършаво туловище, а накрая, едра глава с бухнала коса. Княз Лю Пяо ни гледаше така, сякаш сме призраци.
— Воле? Вол Номер Десет? Господарю Ли? Как за Бога…
Гласът му угасна и той погледна изумено пътеката зад себе си.
— Чух някакъв шум и излязох, а никой не ме задмина по пътеката — прошепна той.
Мъглата бе започнала бързо да се разсейва и разбрах защо князът не можеше да повярва на очите си.
Досега бях пропуснал да опиша точното разположение на неговото имение. Драконовата глава, която бе определила и първоначалното название на долината, бе малка планина. Преди безброй години някакъв трус я бе разцепил на две части, наречени съответно Левият рог и Десният рог на дракона. Имението бе разположено на върха на Левия рог, разделен от събрата си от пролом, широк около четиридесет стъпки и висок повече от двеста. Бях започнал изкачването си откъм Десния рог и си дадох сметка, че след като се намирам в имението на княза, по някакъв начин съм съумял да преодолея пролома.
Князът продължаваше да гледа втренчено. Приближих се до края на бездната и погледнах надолу. Под краката ми се спускаха почти отвесно скали. Проследих бавно с поглед отсрещната стена, която бе също така отвесна. Бях сторил невъзможното.
— Воле — прошепна Господарят Ли с отпаднал глас, — очаква те блестяща кариера, ако речеш да играеш ролята на човешка муха в някой карнавал. В името на Буда обаче, не прави това отново, когато аз съм на гърба ти.
Откъм селото се раздаваха викове. Прекрасният звук бе секнал и се оказа, че князът, както и Господарят Ли, въобще не го бе чул. Един друг звук обаче стигна до ушите на всички ни. Манастирските камбани забиха тревожно и само след миг се понесох отново надолу по пътеката с Господаря Ли на гърба си. Княз Лю Пяо запъхтяно ни последва.
Селяните, струпали се пред портите на манастира, не бяха набрали смелост да влязат вътре. Пробихме си път през тълпата и стигнахме до абата, който ни кимна с празен поглед. С бърза стъпка се отправих към библиотеката. Бе напълно опустошена. Книгите и свитъците бяха измъкнати от местата им и разкъсани. Чекмеджетата бяха извадени и претършувани. Масата на библиотекаря се бе превърнала в купчина трески. Господарят Ли се спусна от гърба ми и огледа отломките. След това бързо излезе от помещението и тръгна по един от коридорите.
Килията на покойния библиотекар, Разногледият брат, бе също опустошена. Оскъдната мебелировка бе натрошена на парчета. Сламеникът бе разпран, а върху пода имаше локви от съсирваща се кръв.
Господарят Ли се наведе, потопи пръст в кръвта и го близна.
— Туш е — каза. — Ако трябва да бъда още по-точен, от това, което се нарича „Миглите на Буда“. Късовете, подаващи се от сламеника, са от пергамент марка „Жълтият император“. След като е копирал фалшификата на Су Ма, Разногледият брат е скрил останалите му в повече материали в сламеника.
Господарят Ли отново се отправи с бърза крачка към библиотеката. Огледа повторно разрушенията и се спря пред огромна купчина хартии, натрупани до прозореца с изкривените решатки, откъдето крадците бяха проникнали първия път. Започна да разчиства свитъците, след което рязко се изправи. Очите му гледаха студено, а изражението на лицето му бе сърдито.
— Знай, Воле, че ако умра до няколко седмици, няма да е от скука — каза мрачно.