— Буда да ни е на помощ — прошепна князът, а абатът и монасите започнаха да разпъждат с жестове злите духове.
За нещастие на брат Шан, нощното му бдение не бе протекло в така желаното от него пълно усамотение. Монахът лежеше по гръб върху свитъците с очи, втренчени в тавана. Бе така мъртъв, както и Разногледият брат. Широко разтворените му очи и зиналата му уста бяха застинали в изражение на неописуем ужас.
Глава 6
Спомените ми за последвалите няколко часа са объркани. Абатът изпрати група ужасени монаси да разпитат не по-малко ужасените селяни, а Господарят Ли побърза да направи аутопсия. Съществуват отрови, следите от които изчезват само няколко часа след въздействието им, но Господарят Ли определи с положителност, че преди смъртта си брат Шан е бил в чудесно физическо състояние и е починал вследствие на сърдечен удар. Монасите се завърнаха с новината, че поне осем селяни преди това били забелязали тайнствени монаси в шутовски дрехи, които се смеели и танцували на лунната светлина и сетне внезапно изчезнали, сякаш земята ги погълнала.
Другата новина бе, че още една част от Княжеската пътека била унищожена.
Господарят Ли захвърли скалпелите си до тялото на брат Шан и рече, че най-добре ще е да подремнем няколко часа. Когато сетне ме разтърси, за да се събудя, ми се стори, че бях спал само няколко минути. Изпихме по чаша силен чай и излязохме навън, където ни очакваше княз Лю Пао. Бе застанал замислено на Княжеската пътека и още веднъж станахме свидетели на невъзможното. На площ с размери петдесет на сто и петдесет стъпки не бе останало нищо живо. Смъртта отново бе начертала съвсем точно границите на своите владения. Редом до повехналите цветя имаше разцъфнали, а само десетина стъпки деляха млади дървета от лишените от всякакъв жизнен сок техни мъртви събратя. Във въображението ми отново се появиха кошмарни гробища, но нещо във вида им ме накара да се намръщя и да направя странни движения с ръка. Господарят Ли и князът ме погледнаха удивено. Като забелязах това, поруменях от неудобство.
— Направи това още веднъж — нареди Господарят Ли. Възпроизведох движенията си.
— Нима губя разума си, Ли Као? — попита князът. — Бих се заклел, че Вол Номер Десет чертае с ръка стенографски знаци от древния краснопис на Великия печат, който не се използва от хиляда години насам.
— Волът е способен на всичко — промърмори Ли Као. — Би могъл например веднага да изобрази древните йероглифи за „любов“, „сила“и „небеса“. Разбира се, известно ми е, че той не познава нито един древен йероглиф. Е, момче, ще продължаваш ли да ни държиш в напрежение?
Отново се изчервих.
— Сънувах нещо непосредствено преди да ме събудите — отвърнах смирено. — Нещо в тази гледка ме накара да се сетя за съня си и да си представя някакви странни форми.
Бях сънувал, че съм седнал на тревата в едно село като моето. На колелото на воденицата някой бе закрепил бамбуков прът с черно знаме. В моето село хората правеха това, за да могат, докато са на полето, да следят дали колелото се движи. Ако знамето се движеше нагоре надолу, всичко беше наред. Ако бе неподвижно, обикновено се изпращаше някое момче да отиде при Големия Хон, ковача, за да оправи колелото. Като стигнеше най-горната точка от траекторията си, черното знаме се задържаше за миг там, а после поемаше надолу.
В близост до воденичното колело играеха деца. Едно малко момиченце скачаше на място и при всеки негов подскок дългата му черна коса се задържаше за малко във въздуха, преди да легне отново на раменете му.
Сред храсталаци в близост до децата пърхаха пеперуди. Една от тях, черна на цвят, се понесе нагоре, задържа се за миг във въздуха и сетне повторно се сниши.
Черното знаме, черната коса на детето и черната пеперуда бяха разположени на една линия, сочеща към краката ми. Погледнах към тях и видях пред себе си малка кръгла топка от оранжева глина. Приведох се и я взех, но в същото време нещо ме караше да продължавам да следя движенията. Нагоре… заставане… надолу… нагоре… застиване… надолу…
Пръстите ми се разтрепераха. Глинената топка пулсираше в ритъма на движенията — нагоре, застиване, надолу. Кун, чан, шуе. Не чувах прекрасния звук, но го усещах в пулсирането на една малка глинена топка. Сетне изведнъж се оказах в старата си класна стая в манастира, застанал пред група момчета. Бяха се ококорили така, че очите им бяха станали като бухалски, докато аз отчаяно се опитвах да им обясня нещо много важно.
— Нима не разбирате? — питах ги. — Жизнената сила на тази топка от оранжева глина наподобява знаме, пеперуда и косата на дете. Нагоре, застиване, надолу. Важното е да се запомни паузата. Нима това не ви е ясно?