— Значи, могат да продължат така цяла година — рече князът.
— Струва ми се, че се сещам какво искат, обаче бих желал да го чуя първо от вас.
— Княже, само ти имаш право да се разпоредиш с останките на твоя предшественик по стария начин — каза любезно Господарят Ли. — Под стария начин имат предвид доконфуцианския начин.
— Което се наказва с горене в осмия кръг на Ада! — изкрещя сърдито князът.
— Така твърдят неоконфуцианските мислители — отвърна Ли Као. — Те също налагат на своите съперници да спазват свещения дълг да се оттеглят от обществения живот за цели три години след смъртта на бащите им. Сетне отравят бащите — завърши саркастично Господарят Ли.
Княз Лю Пао не бе страхливец. Без да каже дума се обърна и се запъти към имението си. Отби се от пътеката и тръгна направо към пещерата. На фона на тътена на барабаните и хоровото пеене, приглушени от разстоянието, изследователският център по медицина ми се стори много по-зловещ. Князът отключи вратата на гробницата и се запъти към саркофага на своя далечен предшественик.
— Воле, по силите ли ти е да свалиш целия капак?
Плюх си на ръцете. Капакът бе толкова тежък, че след приплъзването му не можах да го удържа и той с трясък падна на земята. Княз Лю Пао се втренчи в останките на своя прародител, а Господарят Ли ми нареди да отворя втория саркофаг.
— Ще ми се да видя нещо — поясни той.
Вторият капак се оказа по-лек. Мумията на Ту Ван, съпругата на Смеещия се княз, бе непокътната. Господарят Ли бръкна в саркофага и извади оттам някакви украшения, които доближи до очите си.
— Не са лоши, но не са и от най-скъпите — рече замислено. — Ту Ван е имала славата на неописуема скъперница и се съмнявам, че това би й харесало. Чудя се дали техни височества не са били погребани от някой слуга с прекалено пъргави пръсти.
Почеса се по челото.
— Странна работа — промърмори. — Смеещият се княз очевидно е боготворил някакъв камък, а и жена му може би, а пък не го открихме в нито един от двата саркофага. Дали пък верният им слуга не се е престарал?
Чухме странен звук зад гърба си и се обърнахме. Князът се опитваше да измъкне трупа на своя прародител от ковчега. Това очевидно не бе лесна задача, тъй като мумията бе омотана с твърде много бинтове. Понечих да му помогна, но Господарят Ли ми даде знак да не се намесвам. Княз Лю Пао се бе изпотил от напрежение, но не прекрати усилията си. Измъкна мумията от ковчега, повлече я през пещерата и я изнесе на открито. Отклони се от пътеката и я положи върху огромна плоска скала, откъдето се виждаше цялата долина. Предполагам, че всички нейни обитатели бяха втренчили поглед в тази посока.
Барабанният тътен спря. Князът започна да търси с поглед някой по-голям камък и аз затворих очи. Държах ги затворени през цялото време, докато се разнасяше хрущенето на древните кости. Когато отново ги отворих, видях как камъкът се стоварваше върху черепа и го разбива на дребни парчета. Към долината бавно се спусна бял облак от прах и смлени кости, последвани от късчета изгнили бинтове и от камъка, използван за възмездието. Рядко съм се възхищавал от някого, но изпитах истинско възхищение от постъпката на княз Лю Пао. Той се обърна към нас и от спокойния му глас пролича, че не бе изгубил самообладанието си.
— Според Цзао Цзао, ако река да направя още една стъпка към вечното проклятие, би трябвало или да изнасиля сестра си, или да пропусна погребението на майка си — каза той. — Само дето не мога да си спомня в какъв ред идваха тези грехове.
— Погребението на майката се смята за по-важно — отвърна Господарят Ли. — На твое място обаче не бих се боял от проклятие, княже. Престъпниците сгрешиха, като замесиха в престъплението и мумията на твоя прародител. Струва ми се, че ни предстои да споделим някои интересни неща.
Някъде отдолу се раздаде заключителен барабанен тътен.
— Да живее нашият господар! Пожелаваме му вечен живот!
Глава 7
При предишното си гостуване у княза бяхме посетили неговото жилище. Този път той ни покани в ателието си. Когато влязох в него, бях поразен от гледката на четиридесет застинали залеза на слънцето. Князът бе наистина гений.
Рисунките и скиците, нахвърляни из цялото помещение, до една бяха изпълнени с живот. Можех да се закълна, че от нарисуваните дървета се стичаше истинска мъзга и че росата по изобразените цветя не бе по-малко действителна. Най-странното беше, че рисунките излъчваха някаква вътрешна светлина. Князът забеляза изумлението ми и се усмихна.