От случилото се след това си спомням най-вече шума. Ехото от ударите със стоманения лост кънтеше из тунела, изпълваше тясното пространство, заглушаваше ме и предизвикваше у мен гадене. От време на време ми се налагаше да си почивам, като сядах с глава, отпусната между коленете, за да спре да ми се гади. Започнах да изпитвам ужасно главоболие, но най-сетне, подобно на копач или дървосекач, успях да уловя оптималния ритъм на движение. Под върха на лоста се появиха паяжини, а после от стената започнаха да се откъртват малки парченца чугун. Най-сетне лостът премина свободно през желязната стена. Както бе предположил Господарят Ли, зад нея имаше друга, тухлена, но тя не ми създаде никакви трудности. Останалите дупки пробих по-бързо от първата и след около три часа успях да пропукам стената между две от тях. След още час приключих. Промъкнахме се през тесния отвор с факли в ръце и се огледахме. Таванът в новооткритото помещение бе от масивно злато. Подът бе от мрамор, а стените бяха богато украсени със сребро и бронз. Оказахме се в дълъг коридор, от двете му страни имаше много врати, водещи към отделни стаи. Като стискахме нервно оръжията си, влязохме в първата от тях.
Нямаше нищо чудно в това, че престъпниците биха отишли на всякакъв риск, за да се доберат до това, което видяхме. Безброй сандъци бяха така препълнени със злато и скъпоценности, че не можеха да се затворят. Слитъци от злато и сребро бяха подредени покрай стените като цепеници. Княз Лю Пао бе така вбесен, че факелът му затрепери като фенер, изложен на силен вятър.
— Четири години преди смъртта на моя предшественик в тази част на империята имало страхотен глад — каза той с треперещ глас. — От него умрели двеста хиляди души, но Смеещият се княз казал, че не можел да им помогне, тъй като всичките му пари били отишли за покупката на минно оборудване и за погасяването на дългове.
Князът влезе в съседната стая. Там открихме огромни делви, които някога, по всяка вероятност, са съдържали скъпи мехлеми и благовония. В други стаи видяхме скъпо оръжие, така натруфено със скъпоценни камъни, че не ставаше за нищо. В едно огромно помещение открихме скелетите на четиридесет коня. Смеещият се княз очевидно бе имал намерението на оня свят да се занимава с езда и то не само на коне. Княз Лю Пао почти успя да достигне качеството на псувните на Господаря Ли, когато влязохме в стаята на наложниците и видяхме четиридесет малки скелета, положени върху четиридесет легла.
— Няма никаква следа от паника и безредие — каза Господарят Ли. — Отровили са ги. При това с такава дозировка, че да умрат едновременно с господаря си.
Другите ни открития не ни изненадаха. Открихме скелетите на готвачи, придворни, танцьори, актьори, акробати, евнуси, чиновници и счетоводители. Лудият княз бе напуснал този свят в компанията на целия си двор. Поне аз реших така. Господарят Ли не се съгласи с мен.
— Липсва нещо много съществено. Къде са танцуващите монаси в шутовски дрехи?
Не можахме да си отговорим на този въпрос. Сетне огледахме и банкетните зали, и залите за игра, и няколко изящно подредени спални. Открихме дрешници, изпълнени с остатъците от скъпи одежди, и килери, препълнени догоре с вкаменени скъпи ястия. Помещението всъщност бе не толкова гробница, колкото огромен подземен дворец. В центъра му имаше гигантска тронна зала, в която не липсваше дори ешафод. Зад трона имаше малка врата, откъдето проникнахме в малко кръгло помещение с под от син полускъпоценен камък, със стени и таван от масивно злато. Два саркофага бяха поставени един до друг. Върху десния бяха изобразени драконовите императорски символи, а върху левия — фениксите, полагащи се на императорска съпруга.
Господарят Ли прекоси пространството между ковчезите и отиде до отсрещната стена. И там открихме вдлъбнатина с олтар. Върху двете странични стени на вдлъбнатината бяха изобразени картите и знаците, които бяхме видяли в горната пещера. На централната плоча беше изписан същият текст.
„В мрак чезне скъпоценният камък.
Кога ли неговото великолепие ще зарадва света?
Когато гледката се приема за действителност, действителността се превръща в гледка.
Когато нищото се приема за нещо, нещото се превръща в нищо.
Камъкът разсейва гледката на нищото.
И се възнася до Портата на Великата пустота…“
В олтара нямаше нищо. Господарят Ли сърдито изруга, извърна се и ми даде знак да отворя саркофазите. Пристъпих напред и започнах с левия. Капакът му бе тежък и се поддаде трудно, но най-сетне започна да се приплъзва по жлебовете. Колкото повече се приплъзваше, толкова повече се разширяваха очите ни. Отстъпих крачка, дишайки тежко, и заедно с другите се втренчих мълчаливо в погребалната дреха на Ту Ван, съпругата на Смеещия се княз.