Когато докоснах ръката на Утринната скръб усетих, че тя има мазоли. Мазоли, които щяха да изчезнат напълно едва след години. Винаги съм смятал мазолите за по-ценни от бисерите. Разбира се, с това не обяснявам всичко, но поне едно нещо беше сигурно. Бях влюбен.
Господарят Ли се бе ухилил насреща ми.
— Ех, Воле, Воле! Де да можеше отново да съм само на деветдесет години — рече замечтано. — Воле, по време на нашето пътешествие си дръж лапите далеч от младата дама. Ти пък, Утринна скръб, от време на време го удряй с цепеница по главата. Той ще ти бъде благодарен за вниманието.
— Договорихме ли се? — попита началничката.
— Договорихме се — отвърна Господарят Ли. — Не ти обещавам нищо, но ще направя всичко възможно за новото назначение на императрица By. Ако не успея, ще сторя всичко по силите ми, за да намеря на гилдията оправна Покрови-телка. Можеш ли да изнудиш някого в пощенската служба? Времето не ни стига.
— Ще направя необходимото — отвърна началничката на проститутките.
Слънцето току-що бе изгряло над Парка с виещите се пътеки, когато с Господаря Ли пристигнахме в конюшнята на пощенската служба. Утринната скръб вече ни чакаше там. Бе избрала дрехи, които показваха, че е свикнала да пътува — здрави мъжки панталони, високи кожени ботуши, наметало, което щеше да я пази както от дъжд, така и от трънаци и намаслена шапка. Останалите си дрехи и вещи бе прибрала в раницата която вече бе сложил на гърба си. Господарят Ли одобри облеклото й с поглед. Одобрението му се засили още повече, когато тя отиде до коня си, измъкна лъка от седлото и го огледа критично. Огледа поне още шест или седем различни лъка, преди да си избере най-подходящия. Още когато се метна на седлото си разбрах, че е по-добър ездач от мен. Чувствам се удобно единствено, когато съм яхнал бивол. Междувременно се разхождах насам-натам и си придавах важен вид.
Авторитетът на Началничката на проститутките си бе казал своето. От пощенската служба ми бяха осигурили офицерско кепе и наметало, украсени с императорски дракони, както и кожена чанта, на която се мъдреше държавният печат. Господарят Ли ми обясни как да закрепя пръта на пощенското знаме на юздите. Портите се разтвориха и аз съвсем прилично успях да изсвиря със сребърната си тръба. Изчезнахме сред облак прах, разпръсквайки минувачите. Успях да взема завоя без да падна от седлото.
Господарят Ли реши, че е най-добре аз да определя скоростта на придвижване. Показах престараването присъщо може би единствено на тези, които яздят под знамето на сокола. На всеки няколко мили имаше конюшни на пощенската служба При наближаването им изсвирвах първо сигнала „внимание“и после сигнала „три коня“, така че сменяхме непрестанно конете и изминавахме разстоянието от един хълм до друг практически без да докосваме земята, сякаш съдбата на цялата империя зависеше от нашата езда Това продължи само ден. След това намалихме скоростта, тъй като задникът ми и вътрешната страна на бедрата ми се натъртиха и ожулиха Господарят Ли яздеше без затруднения, а колкото до Утринната скръб имах чувството, че е родена върху кон. Така или иначе, бях им благодарен за това, че не ми се присмиваха докато нощем се разхождах с разкрачени и треперещи нозе около бивака.
Понякога стигахме до големи реки, качвахме конете на ладии на пощенската служба и оставахме да ни придвижва течението. Това бяха най-приятните мигове от пътуването ни, защото получавах възможност да си поговоря с Утринната скръб. Както и бях предполагал, тя си бе чиста селянка и си спомняше живота си едва след осемнадесетгодишна възраст. Била окървавена и в безсъзнание, когато я открила една възрастна дама, на която тя викаше Тай-тай /Велика Велика/. Дамата я прибрала и започнала да се грижи за нея като за своя дъщеря. Тъй като я открила рано сутринта, дала и името „Утринната скръб“. Господарят Ли внимателно опипа една кръгла вдлъбнатина на черепа й и констатира, че някой се е опитал да я убие. Изрази учудване, че й се е разминало единствено със загуба на паметта.
Той нямаше нищо против да й разкажа каква е целта на нашата мисия, стига да спестя епизода с гробницата. Утринната скръб с удоволствие изслуша разказа ми за госпожа Ху, наркотизираната княгиня в кръчмата на Едноокия Вон, защото знаеше и харесваше някои от стиховете й. Лодкарите винаги разполагат с музикални инструменти, така че през нощта често свирехме на тях, докато Утринната скръб пееше селски песни. Някои от тях бяха толкова древни, че дори и Господарят Ли не ги знаеше. Една вечер тя адаптира една от поемите на госпожа Ху към нашите премеждия и я изпя. Ще я цитирам тук, защото би могла да представлява интерес за тези от читателите, които не са запознати с простите наглед стихове на госпожа Ху.