Господарят Ли се настани там с вида на човек, поел петдесет литра Огнена течност и готов да се взриви. Всичко това е единственото, което знам с положителност за странния случай с ши ту чи. Не разбрах нищо от нещата, които последваха. Признавам, че навярно не съм успял да доловя някои важни нюанси на събитията, та да мога да отделя същественото от несъщественото и да разбера какво всъщност става около нас.
Господарят Ли ми бе казал да започна с излагането на началото, да продължа със средата, да я изкарам докрай и тогава да спра. Тъкмо това и ще сторя с надеждата, че някой любезен читател може би ще проумее какво се е случило и ще ми го обясни в писмо.
Глава 1
Едноокият Вон и любезната му съпруга Дебелата Фу бяха положили много труд, за да спечелят репутацията на съдържатели на най-лошата питиепродавница в цял Китай. Благодарение на това се радваха на клиентела, предизвикваща завистта на цялата империя. И този ден тя се бе събрала там в пълния си състав: монаси и свещеници разменяха мръсни анекдоти с джебчии и главорези, изтъкнати представители и представителки на поетичните и артистичните среди флиртуваха с хубави момичета и момчета, докато високопоставени държавни чиновници играеха на карти със сутеньори. Имаше и видни книжовници, на които виждах единствено широките лакирани шапки, защото собствениците им бяха коленичили, за да играят на зарове с осквернители на гробници. Откъм едната стена бяха разположени покрити със завеси сепарета за аристократите. От време на време нечия ръка с лакирани нокти разгръщаше завесите, за да огледа по-добре развлеченията на простолюдието. От клиентите можеха да се очакват всякакви лудории, поради което Едноокият Вон непрестанно патрулираше из помещението, хванал чорап, пълен с пясък, в ръка, докато Дебелата Фу му изпращаше сигнали с подсвирквания.
Тя познаваше всички важни и всички опасни гости. Когато Господарят Ли влезе в кръчмата Дебелата Фу изтананика няколко ноти от известна песенчица, посветена на него — „По-скоро огънят ще замръзне и луната ще изгори преди Ли Као да се завърне към добродетелта“.
Както вече казах, очаквах едновременно Господарят Ли да избухне и предчувствията ми да се сбъднат. След миг завесите на едно от сепаретата на аристократите се разтвориха и реших, че мигът е настъпил. Девойката, излязла оттам, бе едно от най-красивите създания, които бях виждал. Вероятно бе принцеса и при това се запъти направо към нашата маса. Бе облечена с наметало с цвета на пчелен мед от екзотична тъкан и имаше пояс от кожата на сребърни катерици. Дългата й цепната туника бе направена от най-скъпата коприна — „Ледена белота“, която губи блясъка си само десет минути, след като се изложи на слънце. Синята й шапчица бе обсипана с бисери, а сините й чехли — везани със злато. Придвижи се към нас съвсем безшумно, също като прекрасен малък облак.
Когато се доближи съвсем плътно до мен, видях, че красивите й очи бяха изпълнени с лудост. Заех веднага обичайната си отбранителна позиция от лявата страна на Господаря Ли, за да оставя простор за ръката, с която той мяташе ножове, но момичето не ни обърна внимание. Премина покрай нас като благоуханно видение. Господарят Ли също бе забелязал огнените искрици в широко разтворените й очи, както и неестествено разширените им зеници.
— Надрусала се е до ушите — отбеляза.
Имаше предвид действието на гъбите, предизвикващи халюцинации. Гъби, толкова опасни, че продажбата им бе забранена. Дебелата Фу явно бе стигнала до същия извод, защото започна да тананика песенчицата „Червените ножове“и Едноокият Вон бързо се устреми към нас. Принцесата се бе доближила до маса, от която надут чиновник, накичил на шапката си цели девет копчета, означаващи неговия ранг, наблюдаваше надменно радостите на простолюдието. Девойката му се усмихна така красиво, че затаих дъх. Сетне пъхна нежна ръка под наметалото си. Пясъчният чорап на Вон достигна тила й тъкмо в момента, когато върхът на острието на нейната кама се бе доближил на косъм от гърлото на чиновника. Принцесата се свлече на пода с изяществото на падащ лист, а един книжовник откъсна за миг поглед от заровете.
— Пак успя да я улучиш, Вон — рече.
— Един ден може и да не успея — отвърна мрачно Вон. Важният чиновник стрелна с поглед красивото тяло в краката си, и когато видя на кого принадлежи, позеленя от ужас.