— Нищо не виждам — прошепна моят глас.
— И аз — прошепна гласът на Утринната скръб.
— Всичко е наред — прошепна Лунното момче Със собствения си глас.
Звукът на сандалите ставаше все по-силен й по-силен сякаш хората, обути в тях, проникваха в дълбочината на тунела. Лунното момче направи леко движение и се чу стьрженето на металния връх на копието в стената, последвано от приглушена ругатня на гласа на Господаря Ли.
— Това не е ли нов пискюл? — попита моят глас. Дълбоко в мрака на тунела се чу силен пукот, последван от прашенето на счупена дървена подпора. После те потънаха в грохота на срутваща се земна маса. Земята потрепери, по равната повърхност на реката се образуваха вълни, а от отвора на тунела излезе цял облак от прах и трески. Последва още посилен грохот, сякаш хълмът щеше да се стовари върху главите ни. Мина доста време, преди шумът да стихне и ехото да заглъхне.
— Чудесно — рече спокойно Господарят Ли. — За тях ние вече сме мъртъвци, смлени като зърна от воденичен камък, така че няма да ни очакват, когато им отидем на гости. За щастие няма да ни е трудно да ги открием.
Глава 23
Господарят Ли се бе покатерил на гърба ми. Стъпалата бяха много стръмни, а стълбищните площадки — безброй. Тъкмо бях решил да си отдъхна, когато стигнахме до огромна пещера, от която се разклоняваха много тунели. Господарят Ли стъпи на земята и започна да разузнава пещерата, а през това време ние с Утринната скръб и Лунното момче решихме да си починем. Тъкмо в този момент Господарят Ли възкликна удивено и ние веднага отидохме при него.
Той случайно бе докоснал част от стената и тя се бе отместила. Бе се отворила врата към друго помещение, което ни бе познато. Огледахме повторно масата на ковчежника и шахтата, в която лежаха телата на двамата мъртви градинари. Все още от всички дървени предмети стърчаха стрели. Утринната скръб отиде до някои от мишените и огледа стрелите. Изглеждаше озадачена от видяното.
— Знам, знам, забелязах това още първия път — каза Господарят Ли. — Тези стрели не са древни, а са от нашето време. При все това, би било невъзможно някое местно дете да е открило това място и да не е споделило откритието си с други деца. То не може да пази тайна, освен ако не е родено заедно с нея. Как мислите, възможно ли е едно дете да живее щастливо в компанията на веселите монаси?
Отиде до шахтата срещу писалището на ковчежника и впери мрачен поглед в нея.
— Чудя се дали не ви е било платено да превозите на гръб някое малко момче или момиче по стръмните стъпала, както Волът превози мен. Дали не сте се спирали, за да си починете, а през това време детето да си е играело с лък и стрели. Дали сте го носели докрай и дали то е опитало прекрасната пързалка, спускаща се до реката. Дали след това е имало нови стрелби и нови спускания. Дали сте чули и видели повече, отколкото ви се е полагало, и дали това не е станало причина да застанете пред писалището на ковчежника.
Шахтата не отговори. Господарят Ли сви рамене и даде знак да се върнем в пещерата. Качи се на гърба ми и аз поех отново нагоре. На четвъртата площадка се оказахме отново при тунела, откъдето бяхме започнали нашето пътешествие през чудесната каменна пързалка. Изведнъж си представих градинар, показващ отвора на смеещо се момче, което сетне изчезва в мрака.
Прекосихме тунела и се оказахме отново в преддверието. Бе останала само още една врата, пазена от последния син на Хор.
— Ето го и Имстей, единственият с човешка глава — рече мрачно Господарят Ли. — Е, ние търсим точно човеци и то много неприятни. Нека се надяваме, че не са оставили княза вързан в тунела, когато задействаха капана, който трябваше да ни смаже.
Измъкна съда от ръцете на последната статуя и вратата се отвори. Този път нашите факли не ни бяха потребни, тъй като множество други бяха закрепени в дълга редица по стените. Въздухът бе свеж и едновременно зловонен. Лунното момче се намръщи и рече, че ще е добре човек да се къпе поне веднъж на седем години.
Тунелът се спускаше стръмно надолу. Отново застанах най-отпред с брадвата си, следван от Господаря Ли, готов да хвърля ножове, от Лунното момче, държащо копие в едната ръка и края на пояса на Утринната скръб в другата, и от самата Утринна скръб, вървяща заднешком и с лък в ръка, за да прикрива нашия тил. Стараехме се да бъдем по-тихи от мишки. Тунелът продължи да се спуска и въздухът започна да се изпълва с влага, сякаш наближавахме реката. Видях два малки камъка на пода пред себе си, сетих се за срутването, което трябваше да ни убие и огледах нервно тавана. Не забелязах по него никакви сериозни пукнатини, макар и няколко стъпки По-нататък да се виждаше, че този проход е бил най-малкото разтърсен вследствие срутването на другия. Подът бе покрит с прах и Господарят Ли изръмжа удовлетворено, когато видя по него пресни следи от сандали.