Арената беше блестяща купа от бял мраморит и червени колони. Изцяло мъжки статуи я изпълваха, а също и скулптури на феични дракони. Отвътре искрящата, заслепяваща структура на кристалите бе заместена от гладкия мътнокарминен камък, който не биваше да контрастира на плоскостта на арената в ниското. Амфитеатрално разположените шест нива се обливаха от неясния по произход блясък на сцената, сега пуста, белязана само от двата срещулежащи аркообразни входа. Единият — черен, другия — бял. По повърхността й лъщяха плочите на каядиевия монолит.
Матристел зае мястото си в ложата на своя орден, заедно с още пет живаде (пълноправни посветени). Две от тях познаваше, другите бяха млади, едва напуснали Легендната обител на Ескода Рила. Мостотворците бяха само жени, тъй като мъжът имаше нестабилно и различно биополе, поради което не можеше да борави с енергиите на строене. Затова пък Гладиаторите бяха майстори на продължителното съприкосновение с каядиев камък.
Шумът беше нарастнал пропорционално на пристигащите; наближаваше началото.
Традициите на Ескода Рила повеляваха в цялата подвластна на опека област около столицата (нещо огромно като пространство) гладиаторските битки да бъдат забранени. Това никога не бе повлияло на интереса към самото събитие, а пък и Лирика бе почти необятна. Самите Мостотворци копнееха да наблюдават точно това, което им забраняваха. Те дълбоко желаеха да разберат същността на обучението на Гладиатора, а също и способностите му да разпределя енергия така, че да губи минимално количество от нея, когато стъпи на Черна.
Напрежението сякаш бе достигнало връхната си точка. Тя трескаво следеше Арената и улавяше и най-лекото движение около себе си. Изтръпна, когато тълпата зашепна с възторг и очакване. Тя се мъчеше да запази спокойствие, а всъщност ужасно се вълнуваше. Всичко утихна, нямаше незаети места, отекна звън на вдлъбнат меден гонг. Петте се приведоха напред. Шепотът на възторг от хилядите се издигна към купола и с рикошета на едновремените възклицания се спусна точно върху двамата на Арената. Три последователни удара на гонга; с хипнотична едновременност от аркообразните порти излязоха две фигури и направиха четири крачки една към друга с извадени мечове. Спряха.
„Битката е смърт…“, прошепна Матристел.
„…и тя е сама за себе си победа“.
На хълма, висок колкото онзи, на който се издигаше Арената, беше седнал млад мъж. Първо гледаше право към белия й блясък, а после потърси отвъдните поля на хоризонта. В началото унесът хармонизираше с монотонните звуци, предизвикани от ужасяващия хаос на кървавото зрелище; но внезапно успокоението надделя. Сега той вече не чуваше почти нищо, отдавна преодолял и безсилие, и колебание, и уплаха. „Утре ще се бия… има време…“
Но денят не донесе победа. Донесе смърт.
Естествено, че не му позволиха да се откаже. Той нямаше право. Но загиналият вчера Блазивин значеше за него много, твърде много. „Боже“, проклинаше Гладиаторът точно в този момент под удара на метал в метал, „ти се провали, Блазивин! Не вярвам! Не!“ Толкова продължителното обучение, ами битките? Ами всичко останало? „Та ти дори не беше докосвал жена! Ами аз…
аз също…“
Феичният дракон долови, че е разстроен още щом застанаха един срещу друг на Арената. Той открито ликуваше, защото човекът твърде очевидно губеше концентрация, а това беше особено щастлив момент. Днес дори божествата на неговия народ бяха предрекли неочаквани обрати. А това, на фона и на вчерашната победа, можеше да значи само, че днес везните са белязани от феичните знаци на могъществото. Драконът, човекоподобно същество с магически дарования, разпери хубавите си сини крила с остри люспи и замахна към съперника. Както при всеки двубой, той не можеше да се сдържа да не ги разгъне, поне веднъж, защото бяха такова прелестно оръжие. Ех, ако само им позволяваха и да летят… Обаче забраняваха; забраняваха, защото хората не можеха да летят, а това правеше съревнованието на силите неравностойно.
Този път човекът избегна силния мах и скочи бързо на Бяла плоча. Ето този тук плашеше феичния дракон. Много често го видя да стъпва върху Черна, а от него не преля нищо осезаемо. Съвсем слаба струя. Това не му харесваше. Вярно, беше чувал, че това е може би един от най-могъщите Гладиатори на Лирика, но как можеше да повярва? Дори факта, че той никога не беше раняван и даже докосван от феичен меч, си беше достойно за съмнение. Сега Карбот, драконът от школата на Радензамийските феични, можеше да застане пред човека, от когото се притесняваше.