Огор помръдна. Погледите на двамата на площадката се срещнаха. Мислите, които му минаха през ума, не го бяха разсеяли за повече от миг. Никаква болка повече. Не и на бойното поле.
Имаше леки рани по ръцете, където не беше защитен от сребристата броня. Плащът не затрудняваше движенията му, макар да не беше така опасен като естественото „наметало“ на дракона.
Шлемът прикриваше лицето му така, че феичният можеше да види само очите, но не и усмивката на Огор. Той оценяваше противника си достойно и без предрасъдъци. Във феичните дракони имаше нещо особено привлекателно и то се дължеше на чудното им излъчване на собственици на вълшебство и съчетанието на фините синкави криле с мекия блясък на зеленолюспестото им тяло.
Огор обмисли бързо и логично стъпките си. Внимателно се съсредоточи. Предстоеше му да стъпи върху девет Черни и Три бели плоскости. Той имаше сили за това, беше я спестил от вчерашната победа над един млад дракон, който прекрачи границата на способностите си и стъпи върху Бели повече пъти, отколкото можеше да си позволи спрямо Гладиатор като Огор. Тези създания не знаеха всичко; и това понякога наистина го изненадваше.
Всичко стана съвсем нормално. С особената плавност и удивителното ускорение на стремителната атака Огор се спусна към Карбот, като влачеше меча по гладката Арена до последно. Неспазвайки ограничнията на Черните и Белите плочи, Огор притежаваше и завидната бързина, с която изпревари всяка рефлексна реакция за самозащита. Карбот имаше само една възможност и тя се състоеше в мигновеното изсмукване на силата на врага, който все пак трябваше да измине немалка пътека от Черен каядий. И той я използва, но точно в това беше могъществото на Огор. Той балансираше и с отрицателния заряд на дракона, позволявайки на силата му да се влива в него със значително по-голяма плътност от тази, съдържаща се в енергийния поток, който всяка Черна извличаше от тялото му. Сега феичният беше омаломощен, енергията му се изля в Гладиатора по-скоростно, отколкото той можеше да погълне за същото време от човешкия си противник. Залитна като овързан от магнитни нишки и изпусна хладното оръжие, което се подхлъзна и неестествено се отдалечи като по наклонена равнина.
Тялото на дракона лежеше на Черен и Бял квадрат. Огор стъпи върху две Черни встрани от главата му и замахна. Острието се заби твърде точно.
„Ето…! Толкова ли е трудно…….?“
Прекрасна топла нощ се спусна отдавна над Ребин. Стаята в хана беше красива и хладна. Огор полежа още малко и стана. Облече друга риза, наметна си не същия плащ, махна диадемата от главата си; не носеше меч. Хвърли бегъл поглед върху тъничката златна гривна, която бяха поставили на челото му за днешния му триумф. Ако спечелеше утре, щеше да вплете в косата си сребристо-златна.
Той се радваше. Това го умееше добре и само смъртта на Блазивин не му даваше мира.
Недалеч от центъра на града имаше свежозелена градина, където се събираха по-знатните личности, пристигнали за празниците. Музиката на големия оркестър сега беше умерена, но по-късно щеше да прелее в най-известните танцувални мелодии на континента.
Той бавно крачеше и от време на време поглеждаше към все по-голямото стълпотворение близо до входа. Там стояха неговите братя Гладиатори и събираха погледи, възклицания и женска красота около себе си. Погледите им искряха от копнеж и Огор ги съжали, както съжаляваше и себе си — мъжът Гладиатор не биваше да докосва жена.
Преломният миг в нечий живот може да изглежда така незабележим. Преломният миг в твоя живот има излъчване на съвсем обикновен. Но обикновен само привидно и по-късно Огор го осъзна.
Тогава, в този миг в градината влизаше една жена.
Матристел се разхождаше и поздравяваше различни хора, някои от които не познаваше добре. Всъщност да я разпознаят и почетат като Мостотворец не беше важно. Тя носеше косата си къса, за разлика от класическата дълга, която беше признак за владеещ изкуството, по който можеха да те познаят дори ако не носиш отличителни белези.
Тази вечер тя също не носеше. По принцип гривната от черно-бяла спирала винаги бе на ръката й, но тук тя не искаше да бъде една от петте. Късата коса беше преимущество, на което тя се радваше.
Ето пак Гладиатори. Какви необикновени създания. Колко мистицизъм имаше в съчетанието от златно-сребърни ленти и червени наметки. Хубавите им дълги коси бяха разпуснати, леко пристегнати с тънка плитка. Видя пак онзи, който й се усмихна в ранната сутрин.