Тя се повъртя из зеленината, разглеждайки подредбата и растителното богатство на ботаническата градина. Зеленото беше съчетано и със сини палми от морска оранжерия, а на каменни постаменти от шуплеста скала бяха поставени призматично пречупващи светлината кубове със солена вода и плуващите вътре кълбета на фосфоресциращото водорасло Ейоло.
Матристел се загледа в изправения пред такъв куб мъж. Той беше с гръб към нея с дълга коса, която беше по-къса от приетото и стигаше до средата на гърба. Не изглеждаше да е магиеносещ.
Само след минута той се обърна в нейната посока и с лице към нейното. Кимна й учтиво, но с разсеян жест.
Тя пристъпи назад и седна на една от пейките. Гледаше го открито.
— Мога ли да седна до вас? — попита той без колебание.
Матристел го огледа с интерес. Никакви знаци, явно не беше благородник или властелин, имаше спокойно изражение и стилно облекло.
— Казвам се Матристел. — Той преценяващо я обходи с поглед, опитвайки се да разбере за нея повече, отколкото бе разказал за себе си. Времето беше променило скоростта си, а тя по някакъв свой женски начин беше започнала да пробужда у него интерес. Виждаше, че тя неприкрито и непосредствено успя да го привлече да я последва навън, без да позволи на нощното настроение да промени усещането за интимност, което витаеше плътно около двамата.
Влязоха в един от хановете на главната улица, където той видя Влатринек и Дизера от Гладиаторската школа да пируват във весела компания. Двамата се втренчиха в усмихното му лице и след това погледнаха с тревога красивата жена до него, която прекара ръка през косата си с небрежен жест и продължи да следи внимателно едрото тяло на Огор. Той даде знак за мълчание на шокираната група и предложи стол на дамата на съседна маса.
— Аз се казвам Димогор.
— Необичайно име, Димогор. Като Огор. — Тя присви вежди при споменаването на това име.
Той се намръщи и замълча.
— Мога ли да те наричам така? — Той кимна и вдигна ръце, за да предотврати следващия й въпрос. Тя го погледна в очите, но не можеше да каже нищо повече, защото така или иначе не знаеше как изглежда другият от Арената. Очите й потърсиха из хората Гладиаторите. Този до нея не носеше никакви белези за ранг на Гладиатор, но това можеше да значи всичко.
— Какво има?
— Хм? — Тя се сепна. — Мислех си, че ако си той трябва да носиш някакви символи на призванието си.
— Какво? — Той отметна глава назад и се разсмя с дълбок и дрезгав смях, който я накара да огледа отново компанията в дъното на хана. Искаше да види по-отблизо лицата и да усети енергията, с която бяха пропити… Сигурно усещането бе като да пипа бял каядий без Черна гривна — пронизващ ток и опасен заряд, кондензиран в ауричното сияние.
Тя пак върна погледа си на Огор. Той я гледаше със задълбоченото внимание на мъж, а тя се беше разсеяла. Той наклони глава:
— Ти така и не ми каза откъде си.
— Град Нода — изрече тя малко по-бързо от нормалното. След малко се засмя. — Не е далече. Тоест доста далече е, но през терасите на каньона са прокарани изключително удобни пътища.
— Е, в това няма нищо обидно, мнозина мъже мечтаят да са воините с пурпурни одежди и да носят венци от цветя на главата си.
Матристел го погледна неразбиращо.
— Моля?
Той смени темата.
— Минаваш по мост, за да стъпиш на южния ръб на каньона, нали?
Младата жена отвърна без колебание.
— Да, наистина са чудесни. Пътувал ли си?
— Ами един или два пъти, и то на Ирик-Рил, Втория континент. Тук се движехме предимно по западното крайбрежие на Алак-Тройла. Ще се върнем у дома, както дойдохме — с кораб от Тало-Равле до Делмдобрега.
— Кои ние?
Огор прехапа устни.
— Аз и брат ми Свадимир. Питал съм се защо между двата града не се спуска мост?
— Нямам представа. — Тя имаше представа, естествено, но и не помисли да му каже. Водата беше нестабилна повърхност и не можеше да осигури опора за мост при такова далечно разстояние, като това, свързващо два бряга. Природата на морето бе и непредсказуема и всяка буря или мощен вятър нарушаваше цялостта. А освен това един Мостотворец не можеше да черпи енергия от естеството, което тя представляваше и поради това да задържи без основа моста, така както можеше при строенето на твърда земя. Водата действаше даже като гасител на претоварването от работа с каядиев кръг. Мостове можеха да се вдигнат, но само ако сред водата имаше сигурен остров, на който да се опрат.
Тя се сети за днешния двубой и промълви:
— Гледа ли днес Арената? Беше ли там накрая?
— Бях.
— Видя ли Огор?
— Видях го.