— Не смей пред мен, проклет да си!
Свадимир се спусна към него, коленичи и стисна ръката му.
— Прощавай. Прости ми, не го исках.
Огор се намръщи и поклати глава съчувствено.
— Ще ми помогнеш ли? Ще ти кажа как да я намериш.
Свадимир го изслуша внимателно. Но когато започна да слага на раменете си черевения плащ, подчертаващ твърдите очертания на препасания меч, Огор го спря.
— Не, съблечи го. Махни и диадемата от главата си. Аз не искам тя да разбере, че си Гладиатор. Защото тя не знае, че и аз съм.
Не можеше да прецени колко време измина от излизането му. Ако болката можеше да бъде пясъчен часовник, то тогава неговите песъчинки бяха минути на агония и очакване. Макар да усети, че започна да се чувства по-зле, той не се притесни, защото тя всеки момент щеше да дойде.
Неусетно се унесе. В притъпената синкава лъчевина на светли глобуси видя като в огледална рамка на прозорец зали, мостове, вълнуваща се повърхност. Тъмна и плискаща се воалична смес от непропускаща свтелината маса. Два последователни моста, спуснати от него през каньона; трети мост и бягаща фигура на фея с развети коси.
Вратата се отвори, но Огор не отвори очи. Отвори ги веднага след това.
На прага застана Свадимир, закриващ цялата врата с тялото си. Той го погледна с тревога, но Огор му кимна и той пристъпи в страни. Матрисел прекрачи прага леко усмихната, очакваща да види Димогор, но вместо това погледът й веднага падна на лежащия в леглото Огор. Свадимир излезе.
Матристел се усети, че се е втренчила неприятно в Огор, но не можеше да скрие изненадата си. Обзе я омраза и нито капка не остана от чувствата й към него. Той беше съвсем друг човек, коренно несъвпадащ с този, за когото се представи. Тя гледаше невярващо в сребърно-златната диадема и проклинаше вчера.
Огор разбра, че тя се ядоса и на свой ред изпита раздразнение. Мостотворката продължи да стои права и настръхнала, обзета от противоречиви въпроси и почуда, която съвсем скоро отсъпи място на примирение със ситуацията.
— Какво мълчиш? Защо толкова се изненадваш? Не се ли досети снощи, че името ми може би ме прави Гладиатора, който щял да стане чудесен Мостотворец? Че аз съм оня с дарбата? — Гласът му беше дрезгав, но силен.
Тя трепна, защото разговора им вечерта беше го впечатлил силно. Той явно мислеше за нещо почти непостижимо.
— Ти си луд. Не мога да повярвам, че си възползвал от мен и сега имаш наглата смелост да ми заявяваш, че ето на, каква възможност ти се отваря да запълниш празнината в живота си.
— Не можех да ти обясня, не можех.
— Ти не ми каза, че си Гладиатор!
— Заради това, което правихме снощи, днес аз се провалих и ме раниха. Аз щях да умра поради слабост. Не мога да съм вече Гладиатор. Напуснах.
Тя замълча, защото до момента не си беше дала сметка какво му беше причинила с насладата, която изживяха. Гладиаторите трябваше да се въздържат от женски ласки, защото нищо не биваше да нарушава изключително прецизния енергичен баланс, от който се нуждаеха.
— О, Матристел! — прошепна той разнежен и тя най-сетне дойде да седне до него.
— След всичката радост и наслада, която ми дари снощи, днес можеш да ми дариш само чувство за измама. — Нежното тяло бе уморено отпуснато, с изстинали длани и замъглени очи.
— Забрави това сега. — Огор я прекъсна. — Аз напуснах Арената, Мастела. — Тя се усмихна на ласкавото му обръщение. — Аз никога не съм смятал, че мога да бъда нещо друго, но и никога не съм чувал някой да ми каже, че имам дарба на Мостотворец.
Матристел тръсна глава отривисто.
— Това е просто мечта, ти не можеш да бъдеш обучен. Не разбираш, ще бъде късно и трудно. Всичко, което съм научила…
Ту мълчаха, ту се опитваха да разберат какво точно си казват. Той беше объркан и страдаше, тя се радваше, че е до него, но беше непреклонна. Често пъти той бе мислил за всичко, което е, като цяло, без липси и излишъци. Той може би нямаше да бъде такъв Мостотворец, какъвто Легендната обител създаваше, но вярваше, че можеше да направи мост, какъвто живаде не можеха да изтъкат дори като вградят сенките си.
— Мога да бъда добър, колкото теб. Ти всъщност не можеш да намериш достатъчно добре обоснована причина да не ме научиш. Направи го, Матристел. Длъжна си.
— Един ден ще съжаляваш за това, защото дарбата ти може да те прокълне.
Той можеше да разбере думите й по-добре, ако бе успял да си спомни мъгливия сън-видение, който се наказваше със смърт.
В прохладната гора рядко проникваше такова слънце, което да разпръсне из въздуха влагата на нощната роса. Дълбоки лесове и високи поляни се редуваха след неравните завои на черния път, който водеше към Камъка на Адава.