Замислен за скорошната си импулсивност, Дейлон се изруга наум, че не беше задържал войската си у дома и да остави съдбата на Итракия и кръвта на един приятел да паднат върху други рамене.
Балвен видя изражението му и разбра какво мисли, но Дейлон бе този, който го облече в думи.
— Може би трябваше да убия детето.
— Въпреки че това може би било най-целесъобразното решение, ти никога не би могъл да убиеш едно безпомощно бебе — каза Балвен. — Убиването на дете на Огнегривите изобщо не е избор, милорд.
Дейлон знаеше, че незаконният му брат е прав. Никога нямаше да може да гледа и прегръща собственото си дете и да не мисли за детето, убито от неговата ръка, особено детето на един предаден приятел. Баронът кимна.
— Прав си, както обикновено.
Балвен се засмя.
— Ако баща ни ме беше оставил да умра…
— Изобщо нямаше да съм намерил човек, комуто да се доверя в домакинството ми — довърши баронът на Маркензас. — Може да си незаконен, но имаме обща кръв.
— За колко още братя и сестри мислиш, че не знаем? — попита Балвен.
Дейлон се изсмя цинично.
— Единственият мъж, когото съм познавал, който да съперничи на апетита на баща ни за хубави млади жени, е Родриго.
— А баща ни не е имал вкус за хубави момчета.
— Имал е няколко, подозирам.
Загледа се в далечината към морето.
— Какво ви безпокои, милорд? — попита Балвен, като пак мина на „вие“.
Дейлон вдиша дълбоко и бавно издиша.
— Може да е след години, но този въпрос далеч не е приключил.
Балвен кимна.
— Този ден може да се окаже полезен. Никой дори и не подозира, че бебето на Огнегривите може да е оцеляло. Е, някои може и да подозират, но ние знаем, че го има. Поверяването му на грижата на лордовете на Невидимите беше… неочакван ход, но би могъл да се окаже голямо предимство.
Лицето на Дейлон се поотпусна.
— Винаги предвиждаш предимството във всяка ситуация.
— Не се тревожете, милорд. Насочете ума си към по-приятни перспективи и оставете тревогите за мен.
— Това е една от причините да те държа при себе си, братко — каза Дейлон.
Мисълта, че това бебе някой ден може да се окаже полезно, го успокои, но мисълта за друго бебе, което скоро щеше да се появи в дома му, го накара да се усмихне широко.
1.
Преминавания и заминавания
Цялото му име беше Хатушали, но всички момчета и момичета го наричаха Хату.
По природа беше податлив на гняв, често едва удържим и бързо избухващ, но точно в този момент Хату упорито се мъчеше да не се разсмее.
Двамата му най-близки приятели лежаха от двете му страни на покрива на дюкян с открита фасада, скрити за погледите отдолу от неразгънатия зелен платнен навес. Много се стараеха да не ги засекат.
В компанията на Хава или Донти Хату обикновено забравяше за гнева си. По причини, които така и нямаше да разбере, те му бяха станали приятели въпреки постоянните му изблици на свирепа ярост и все едно се бяха наговорили да направят живота му още по-сложен. Останеше ли сам, Хату ставаше разсъдлив и сърдит, но когато беше с тях, мрачните мисли, които заплашваха да го надвият, го напускаха.
Донти, Хава и Хату бяха получили задача: да наблюдават пазара и кой идва и си заминава. Донти държеше да съпроводи сцената с по някой нелеп коментар, който нямаше нищо общо със задачата им, но това заплашваше да издаде позицията им на търговеца в дюкяна долу, докато приятелите му се мъчеха да не избухнат в смях. Една от многото дарби на Донти беше язвителното му остроумие, но често му липсваше усетът за подходящия момент, което му носеше прилична доза порицания, дисциплинарни дежурства и бой.
Хатушали се помъчи да пренебрегне коментара на приятеля си, а Хава просто затвори очи и отпусна чело на лявата си ръка: и двамата се мъчеха да не слушат Донти. Хату можеше да го направи по-лесно от Хава.
Пазарният площад беше оживен: рибари, селяни, търговци и пътници запълваха всяко кътче на градчето. Пристанищно беше всъщност част от град Корбара, главното пристанище на Коалтачин. Центърът на Кралството на нощта беше големият остров, но то се разпростираше и на десетина по-малки острова, приютили много рибарски селища, селски общини, малки крепости и пристаните за огромната флотилия търговски и бойни кораби.
Тримата ученици се радваха на екскурзията — учителите им рядко ги пускаха за цял ден. Хату, Донти и Хава учеха в едно от многото безименни училища в Коалтачин, на Морасел, малък остров, който също така побираше едно рибарско селце и няколко колиби. Всички, които живееха там, се трудеха под здравата ръка на майстор Фасария.