— А след това какво?
— След това започваме да поправяме една ужасна несправедливост.
24.
Пристигане и внезапна промяна на планове
Хату скочи през борда и стъпи на кея; метна настрани пътната си торба така, че да му е подръка, но да не му пречи, и помогна на други двама мъже да завържат бързо въжето за кнехта.
След като носовото въже бе затегнато, погледна назад и видя, че други трима стягат кърмовото въже. Бордовите въжета щеше да остави за постоянния екипаж, тъй като беше сигурен, че веднага щом спуснеха мостчето, Реза първи щеше да слезе на брега с Хава на крачка зад него.
Хату мислеше за случилото се преди няколко нощи на кораба като за пробуждане. Не беше сигурен какво е, но знаеше, че е нещо, с което вече няма нужда да се бори, а по-скоро трябва да го разбере, да го обуздае и да го накара да работи за него.
През седмицата след като се беше случило, беше имал странни сънища, които го бяха оставяли с мимолетни образи, привидно несвързани и понякога чужди за него; и все пак те гъделичкаха нещо дълбоко вътре в него, някакво смътно разпознаване.
Понякога на повърхността изплуваха образи от времето, когато явно е бил много мъничък, защото около него се извисяваха хора и го вдигаха и носеха. Зърваше за миг небе, пълно с облаци, прелитащо в небето ято птици, чуваше лай на куче, докато някой го носеше към далечна селска къща. Образите бяха ярки на цвят, но смътни на звук.
Други сънища го караха да се чувства все едно е някой друг, на други места, дори в други времена. Погледнал беше в едно огледало и оттам го гледаше престарял мъж, почти сломен от възрастта, и все пак доволен по начин, който Хатушали не можеше да схване. Друг образ беше на млада жена, за която копнееше, но не в сексуалния смисъл; беше някаква дълбока нужда за близост и утеха.
Вместо обичайното безсилие, което изпитваше, сега Хату беше сигурен, че след време ще започне да разбира тези сънища и образи. За първи път в живота си беше близко до това да е в мир, вместо да се чувства като средоточие на безсилие и гняв. Прецени образите като обещание за бъдещо знание, не само отговори на въпросите, които имаше сега, но и на онези, които бе носил със себе си от дете. Беше почти щастлив от перспективата. Просто знаеше, че го чакат по-добри неща. Знаеше го, не се надяваше, и Хава беше огромна част от тази увереност.
Тя като че ли бе забелязала промените в него, макар да не му казваше нищо за тях или за загадъчното му сияние. Просто му се усмихваше по-често. Нито Реза, нито екипажът като че ли не усещаха някаква промяна.
Както беше предвидил Хату, майсторът беше първият, слязъл по мостчето, последван плътно от Хава. Реза му махна да тръгне след тях, тъй че той грабна пътната си торба и забърза да ги догони.
Една част от него, онова, за което мислеше като за „стария си ум“, оставаше нащрек за дебнеща беда, както беше обучен; набелязваше си ориентири, за да може лесно да се оправи на връщане към пристанището. Също така набелязваше възможни пътища за бягство, в случай че ги сполети нещастие и бъдат принудени да побегнат.
Новото му възприятие сондираше, оглеждаше и придаваше важност на това, което виждаше: тривиалното, но забавно, привидно прозаичното, но значимо. Усетът все още се оформяше и Хату не беше сигурен защо се опитва да попие всичко наоколо наведнъж, но точно така настояваше да работи умът му. Новото възприятие му се струваше странно, но не и обезпокоително.
На няколко пресечки от пристанището Реза погледна през рамо и го видя, че е зяпнал.
— Какво има? — попита той.
Хату се огледа небрежно все едно просто разглеждаше забележителностите на града, после се усмихна широко, сякаш Реза току-що беше казал нещо забавно. Хава загря, засмя се високо и след това прошепна:
— Наблюдават ни.
— Знам — каза Реза. — Порт Колос е един от най-дълбоките мравуняци на крадци и убийци на Западните брегове.
Хату кимна и също се засмя уж на някаква шега, но отвърна:
— Не. Това не е улично наблюдение. Тях ги разпознавам веднага. Това е… нещо друго.
— Къде? — попита Реза и го потупа по рамото, уж че одобрява някаква шега.
— Терасата — каза Хату. — Две сгради напред и отляво. Мъж със синя риза и черна шапка с широка периферия.
Реза се засмя престорено и погледна натам, където му бе казал Хату.
— Богове, откъде можеш да знаеш? Не мога да му видя очите, още по-малко да разбера накъде гледа.