— Просто знам — отвърна Хату спокойно. — Той е третият. Наблюдават ни откакто напуснахме кейовете.
Реза не изглеждаше убеден, но каза на Хава:
— Наблюдавай надясно. Хату — ти наляво.
Засмя се пак, потупа пак Хату по рамото и продължиха.
Хату поглъщаше всяка подробност, която виждаше. Докато част от ума му преценяваше най-бързия изход от възможен конфликт, друга част изследваше екзотичните аромати на подправки, носещи се от една близка пещ, или се чудеше защо местните като че ли предпочитат тъмносиньото като преобладаващ цвят в облеклото си. Расите им бяха разнообразни: тъмна кожа, светла кожа, ниски, високи, потомци на планински народ, на тези, чиито предци са препускали из равнините или са бродели из пустините. И въпреки това тези, които сега живееха тук, се обличаха удивително сходно: широки ризи, впити панталони, тежки ботуши за мъжете, по-леки обувки за жените — не сандали, забеляза той; единственото разнообразие беше в покривалата за глави: шапки, шалове или нищо. И при все това използваната тъкан беше тъмносиня.
Докато крачеше след Реза, запомняше откъде минават. Знаеше, че може да намери пътя обратно във всеки момент, въпреки заобиколния маршрут на Реза. Радваше се, че има такива усилени сетива, тази способност да изпълнява многобройни задачи, макар все още да не можеше да го проумее. Беше нова способност и въпреки това някак си позната, сякаш е била част от естеството му през целия му живот.
Ново рязко движение го предупреди, че нещо се е променило, и той каза:
— Придвижват се да ни откъснат.
Реза се обърна към него и го изгледа питащо, после кимна и каза:
— Втората врата отдясно. Последвайте ме; минаваме през дюкяна и скачаме през зида. Не изоставайте, или ще умрете.
Дюкянът, през който се втурнаха, беше за платове, рафтовете му бяха затрупани с топове плат, дълги мостри висяха от тавана. Реза бързо изскочи през задната врата и Хава и Хату затичаха, за да не го изгубят от поглед. Собственичката, жена в напреднала възраст, твърде стъписана, за да може да извика възмутено, ги зяпна изненадано.
Щом прехвърлиха зида, Хату видя, че Реза тича по курс успореден на първоначалния. Щеше да отнеме няколко минути на преследвачите им да съобщят промяната на маршрута на онези, които чакаха напред, и Реза беше решен да ги изпреварят всички.
След като нямаше никаква представа за плана на този град, Хату можеше само да предполага накъде тичат. Можеше лесно да проследи назад до всяка точка по маршрута, но ако го изоставеше, щеше да е също толкова изгубен, колкото преди да се проявят новооткритите му способности.
Беше пътувал достатъчно, за да разбере как се разрастват повечето градове, факторите, които водят до оформянето на плановете им. Дейности, които причиняваха лоша миризма — касапи, работилници за щавене на кожи, бояджии и събирачи на смет, — винаги се намираха надолу по посока на вятъра спрямо богатите жилищни райони. Пазарите се разполагаха на кръстовищата на главни улици, а цитаделите и замъците винаги заемаха по-високия терен. Според това, което бе виждал досега, Хату предполагаше, че са се запътили към търговската част на града. Не беше особено гениално предположение, но никога досега не бе помислял да екстраполира, и това беше уникално. Колкото и да искаше да разбира повече, преди случилото се на кораба никога не бе могъл да разсъждава, екстраполира и изчислява без емоция. Обикновено изпадаше в мрачно настроение и се поддаваше на гняв. Сегашният хладен разум бе нещо ново за него, но той му се радваше въпреки странното усещане.
Залят беше от чувства, които не можеше да назове, и нямаше голямо усещане за опасност въпреки надвисналата заплаха. Погледна Хава и видя, че тя е уплашена, и за миг се зачуди от какво. Мислеше я за безстрашна и му бе трудно да примири това с явния ѝ страх. След това го осени: тя не се страхуваше за живота си, страхуваше се от провал. Беше поела задача и щеше по-скоро да умре, отколкото да не успее да я изпълни.
Когато тя също го погледна, той просто ѝ кимна, за да ѝ каже, че според него всичко ще е наред. Тя се усмихна и отново затича след Реза.
В този момент Хату разбра, че в укорите на Донти беше имало истина. Когато се изправеше срещу Хава в упражнение, той винаги искаше да я удовлетвори, а тя отчаяно искаше да удовлетвори учителите. И заради това той винаги ѝ отстъпваше. Винаги я беше обичал, дори и преди да узнае какво означава човек да се чувства така, а Донти винаги го беше знаел, макар и нищо да не бе казвал пряко. Мисълта за Донти сви сърцето му.
Майсторът сви надясно в една уличка и стигнаха до голям склад. Реза спря, даде им знак да мълчат и посочи надясно. Тръгнаха обратно откъдето бяха дошли, като почти пробягаха късото разстояние, завиха наляво и спряха пред една врата.