Нямаше преследвачи, но Хату знаеше, че имат само няколко минути, преди да ги настигнат. Реза почука уговорен сигнал на вратата и след миг тя се отвори. Пред тях стоеше едър мъж.
— Какво искате?
— Имам съобщение от нашия дядо за вашия водач — каза Реза.
Едрият мъж се почеса по обраслата с черна четина брадичка и присви очи.
— Тъй ли? И кои ще да сте вие?
— Имам съобщение от нашия дядо за вашия водач — повтори Реза.
— Чух те още първия път — каза едрият мъж. — И попитах кои сте. — Ръката му се смъкна на дръжката на голям нож на колана му.
— Имам съобщение от нашия дядо за вашия водач — каза Реза за трети път.
Мъжът се отдръпна настрани.
— Влизай, приятел. Предпазливостта никога не е излишна.
— Аз съм Реза.
— Добре познато име — отвърна едрият мъж. — Аз съм Лачлан. Чакай да доведа Килебрю.
Влязоха. Складът изглеждаше като място за товарене и разтоварване както на законни стоки, така и на откраднати. Контрабанда, съчетана със законна търговия, би минала по-лесно през митницата. Хату реши, че в Колос няма дежурни инспектори, тъй като капитанът бе заповядал на хората си да започнат разтоварването още преди да слязат от „Одалис“. Но стоки, превозвани до по-регулирани пристанища, като тези в баронствата Маркензас или Илкомен, все пак минаваха през някакъв оглед.
Зданието беше голямо и според това, което Хату успя да види, беше база на майсторите на Коалтачин.
Лачлан се върна с един по-възрастен мъж и още щом го видя, Хату разбра, че Колос наистина е важно пристанище, защото, освен ако напълно не грешеше, този мъж, Килебрю, което почти със сигурност не беше истинското му име, беше майстор или най-малкото първи капитан.
Беше малко по-нисък от Лачлан, но широк в раменете и сивата му коса и брада излъчваха власт и сила. Усмихна се широко, като видя Реза, и се прегърнаха като стари приятели.
— Как е баща ти? — попита Килебрю.
— Добре е, благодаря. Не искам да прекъсвам учтивостите, но за малко не ни прихванаха по пътя насам.
Килебрю с жест даде знак на Лачлан да проучи това твърдение. Хату знаеше, че членовете на този екип ще са на улиците до няколко минути и ще се опитат да идентифицират преследвачите им.
— Елате да си починете — каза Килебрю и посочи навътре.
В същия миг вратата зад Хату изпращя, откърти се и се стовари на каменния под.
Въоръжени мъже нахлуха през входа. Носеха всевъзможни облекла, но от начина, по който се движеха, Хату мигновено осъзна, че не са обикновени бандити, а войници или платени убийци. Нахлуха организирано, готови за бой в мига, в който влязоха в склада. Глас отвън извика:
— Хванете го жив!
Мъжът най-близо до Хату се поколеба съвсем за малко, несигурен как да действа. Хату пристъпи напред и му преряза гърлото преди да е успял да реагира.
Беше ясно, че нападателите не обръщат внимание на никой друг. Една стрела профуча покрай Хату, толкова близо, че той усети как въздухът се раздвижи до бузата му, и зад него изригна писък, последван от нечие тупване на пода.
Хату посече един, който се опита да го събори на пода. Докато онзи падаше, видя други двама на стъпка зад него. За миг времето замръзна и Хату премисли избора си: дали да влезе в бой с нападателите, или да се обърне и да побегне. Но решението му бе отнето, след като нечия здрава ръка го сграбчи за яката и го дръпна назад.
Едрият мъж, Килебрю, го завъртя и го избута към Реза. Хава беше намерила отнякъде лък и започна да стреля по мъжете на прага, които бяха лесна мишена, очертани от светлината навън.
— Към вратата! — извика Реза.
Докато Хату минаваше покрай него, Реза залитна и Хату чу как Хава ахна. Погледна назад и видя как Реза бавно залита, със стрела във врата и кръв, швирнала от раната на дъга. Очите му вече бяха празни. Хава се беше облещила, но бързо пусна нова стрела.
Хату се поколеба само за миг. Извика: „Насам!“, и Хава се обърна да види дали има непосредствена заплаха. Хората на Килебрю задържаха нападателите за миг, тъй че тя забърза след Хату. Хукнаха през една врата и по тясна уличка между складовете, плътна стена без врати или прозорци. Без колебание Хату зави надясно и затича.
Имаше само смътна представа къде се намират, но изпитваше спокойствие и увереност, които не можеше да обясни, докато тичаше колкото може по-бързо и завиваше, уповавайки се само на инстинктите си. Знаеше, че се отдалечават от пристанището, а след това осъзна, че планът на улиците, които бе наблюдавал, му дава увереност в избрания маршрут. Новооткритата му способност да картира в ума си местата, където е бил, странната интуиция, която притежаваше сега, и разбирането му как трябва да е организиран градът се съчетаха и заличиха всякаква несигурност.