Деклан погледна Бодай и каза:
— Идвал съм тук само веднъж. Намерихме извор ей там долу, от лявата страна на пътя. Беше добро място за прекарване на нощта, но продължихме, понеже още беше рано. Знаеш ли мястото?
Бодай отвърна:
— Аз съм идвал няколко пъти. Всъщност точно там щях да предложа да пренощуваме. Утре ще сме в града преди пладне. Добро място за отдих е.
Бяха пътували от Хълма на Беран общо взето в мълчание. Деклан по природа не беше словоохотлив, а тримата му спътници като че ли също бяха склонни да си мълчат. Доколкото възникваше разговор, обикновено се съсредоточаваше върху пътуването или банални наблюдения за околностите, през които минаваха.
Докато стигнаха мястото за лагеруване, слънцето се беше снишило. Хату слезе от коня си и каза:
— Ще запаля огън.
Конете надушиха водата от извора и нямаха нужда от подкана да пият.
След като се погрижиха за конете и ги вързаха за през нощта, Хава, Бодай и Деклан се върнаха при Хату. Огънят вече се беше разгорял. Хату — беше разопаковал багажа на Хава и Бодай и беше проснал постели край огъня — каза на Деклан:
— Не знаех дали ще одобриш да разопаковам и твоя.
Докато разтоварваше багажа си, Деклан си помисли, че това момче, само малко по-младо от него, е малко странно; не в смисъл да го притесни, просто изглеждаше различен. Бодай и момичето бяха съвсем обикновени, макар че Деклан никога нямаше да ги вземе за баща и дъщеря. Начинът, по който се държаха беше малко непривичен…
Остави тези мисли настрана и реши, че просто се чувства неловко сред непознати след онова, което се бе случило с бащата на Гвен. Напомни се, че и той самият доскоро беше непознат.
— Имам сушено месо, но плодовете са пресни — каза ковачът. — Знаех, че ще е кратко пътуване, тъй че не мислех, че ще ни трябва много храна.
Бодай взе една ябълка.
Седнаха и Деклан каза:
— Бързо го разпали този огън. Не видях много сухи съчки наоколо.
Хату сви рамене.
— Бива ме в паленето на огньове.
— Зет ми е учил много занаяти — каза Бодай. Впи поглед в Хату, с изражение, което едновременно предупреждаваше младежа и настояваше за разказ, за да задоволи любопитството на Деклан.
— Преди да срещна любимата си, се чудех с какво да се захвана — почна Хату. — Сирак съм и…
— Аз също! — прекъсна го Деклан. — Нямаше да съм майстор ковач днес, ако не беше щедростта на учителя ми и съпругата му.
Хату се усмихна и продължи:
— Калайджийството и ковачеството бяха между многото занаяти, които се опитах да изуча. Не познавам много сериозната работа в истинска ковачница, но се научих как да разпалвам огън от всичко, което се намери наоколо; знаеш как е с онези подвижни ковачници.
Деклан кимна.
— Повечето калайджийски ковачници не изискват горещината, нужна за коване на стомана. Разпалиш какъв да е огън и просто добавяш малко въглища… — Помълча и след малко добави: — Е, намерил си истинския си занаят, явно. — Кимна на Хава и Бодай. — Честно казано, щях да разбера дали има сръчността, ако си нямаше работа. Напоследък има недостиг на прилични ковачи и чираци. Като стигна в Маркенет, мисля да разпитам дали има добър ковач, готов да се премести в Медни хълмове.
Бодай кривна леко глава, сякаш тази информация му се стори интересна.
Хату каза с усмивка:
— Ще го имам наум, ако на бащата на любимата ми му омръзне от жалките ми умения с конете.
Бодай се опита да го обърне на шега:
— Не са жалки уменията ти. Момчето се справя съвсем добре. — Кимна одобрително и продължи: — Дори се научи да забелязва всякакви наранявания, които продавачът е прикрил с хитрини, илачи и мазила. Можеш да прикриеш дори вонята на възпалено по крака, ако знаеш какво правиш. Не, просто е до това, че момчето не разбира как да се пазари. Пазаренето не е умение, което да му идва естествено. Ако оставех търговията си в негови ръце, щях да си умра като обеднял старец.
Деклан се засмя, а Бодай го погледна и попита:
— Какво стана с момичетата от хана?
— Едната е дъщерята на Леон. Скоро ще е моя съпруга. Ще си кажем клетвите веднага щом намерим време; може би на Средилетие. Тук е обичайното време, тъй като бездруго има празненство. Другото момиче, Мили, не върви добре. Моят чирак е лапнал по нея и се мъчи да ѝ помогне, но тя прекарва дните си свита в стаята си, излиза само да се храни. Почнал е да спи отново в плевника, защото тя не иска да го пусне близо до себе си. Моята Гвен трябва насила да я кара да се къпе. Не знам какво да очаквам.
Бодай въздъхна съчувствено и рече:
— Като всяка друга част на човешкото тяло, умът може да бъде твърд или крехък. Някои хора се изправят срещу нещастието и устояват, и дори процъфтяват в редки случаи, но някои просто се чупят.