После се обърна, погледна Балвен и каза:
— Това е момчето. Нашата задача е изпълнена. Уговорката ни приключи.
Когато Бодай понечи да се обърне, Балвен попита:
— Кое е това момиче?
— Жена му — каза Бодай, докато яхаше коня си. — Казва се Хава.
— Жена? Нямаше никаква…
Бодай го прекъсна:
— Нямаше никакво указание да го спираме да се жени. — И добави с кисела усмивка: — Тъй че получавате две на цената на едно!
И без да чака за отговор, обърна коня си и подкара надолу.
Балвен погледна Хату и каза:
— Свали си шапката.
Хату направи каквото му наредиха и Балвен хвърли бърз поглед на мръсното, но все пак различимо медно и златно, и каза:
— Сложи си я. Елате с мен.
Обърна се и Хату и Хава го последваха. Хава погледна Хату и леко повдигна вежда във въпрос: какво става? Той отвърна с леко поклащане на главата, но добави успокоителна усмивка в опит да ѝ каже, че според него всичко ще е наред.
Последваха Балвен в замъка на барона. Стените на древната цитадела бяха поправяни и обновявани много пъти, така че приличаше не толкова на укрепление, колкото на величествен монумент на мир и благоденствие. Поколения предци на барон Дейлон бяха добавяли фасади и усъвършенствания, като резбованите и излъскани дървени врати в главния сводест коридор, където някога, преди десетилетия, бяха сложени тежки греди, подсилени с желязо.
Подът на входната зала беше от лъскав мрамор и бе покрит с дебели тъкани килими. Огромен полилей висеше от тавана на лъскави вериги.
На Хату и Хава им бе нужна цялата им самодисциплина, за да не зяпнат ококорени изящните пана на стената отляво на огромното стълбище. Високите сводести прозорци огряваха величествения вход с ярка светлина.
Въведоха ги в огромна зала, насред която имаше дълга маса. Минаха през двойната врата в края на лявата страна и влязоха в коридор, който свършваше в стая с внушителни размери, с кръг столове около кръгла маса.
— Изчакайте тук — каза им Балвен и посочи един ъгъл.
Това, че не ги поканиха да седнат, не изненада Хату, тъй като предишните срещи с благородници, макар и от по-низшите, го бяха научили, че хората от простолюдието не се канят да седнат.
След няколко минути Балвен влезе с друг мъж, облечен в изящни дрехи: копринена риза, ленени панталони и кожени ботуши до глезените, с колан в същия цвят.
— Аз съм барон Дейлон Дюмарш — каза мъжът и махна на Хату да се приближи, а Балвен застана до Хава, давайки ясно да се разбере, че тя трябва да остане на мястото си.
Баронът седна и даде знак на Хату също да седне.
Хату се изненада, но направи каквото му казаха.
Дейлон се наведе напред и каза:
— Знаеш ли кой си ти?
Хату помълча за миг, после отвърна:
— Аз съм Хатушали. От Изтока.
Дейлон се засмя.
— От Изтока… И имаш да разкажеш някои интересни приказки за отглеждането си, обзалагам се… Но това някой друг път.
Помълча, сякаш премисляше какво да каже.
— Познавах баща ти, Хату. Беше мой скъп приятел. Истинското ти име е Сефан Ланжини. Ти си синът на Стеверен Ланжини, крал на Итракия, известен като Огнегривия. По право ти си господар на Кралството на Огъня след неговата смърт и смъртта на всички твои братя и сестри.
Хату се вцепени.
— Крал?
— Крал на пепелища може би, но все пак крал. — Баронът въздъхна, сякаш трябваше да се справи със задача, отдавна предстояща и нежелана. — Скрих те от много хора, които искаха да видят края на бащината ти родословна линия.
— Но макар и да имаш права над това мъртво кралство, нямаш средствата да си го вземеш. — Помълча, а после заговори сякаш на себе си, а не на Хату. — А какво е останало за връщане? Разпръснати селца? Горд някога град, сринат до почернели камъни, отровени кладенци и овъглени греди? — Като че ли излезе от краткия си унес и се обърна към Хату. — Тъй че въпросът сега е: какво да правим с теб. — Кимна към Хава. — И с твоята жена?
— Милорд, не зная нищо за нещата, за които говорите, нито имам някакъв усет за тяхната важност — каза Хату. — Прекарал съм живота си като обикновен човек. Имам скромни умения в няколко занаята, но до тази сутрин бях само търговец на коне, работещ за Бодай. Бащата на жена ми — добави бързо.
Изгледа барона за миг.
— Чиракувах в Коалтачин, но не съм от тях. Не съм от армията им. Така и не разбирах защо… Но сега разбирам. — Замълча, умът му работеше трескаво. Всичко си идваше на мястото: защо беше обучаван все едно е син на майстор и защо той самият никога нямаше да стане такъв.
Помълча, вдиша дълбоко и продължи:
— Опазиха ме невредим, позволиха ми да стана вещ в уменията, които пазят собствените им деца живи. — Обърна се към Хава. — Жена ми е също толкова способна да се грижи за себе си, тъй че сега подозирам, че бракът ни е бил планиран.