Епилог
Завръщане
Старецът седеше на трикрако дървено столче пред малкия огън. Слънцето вече се бе скрило зад хоризонта. Прътът му беше забит в пясъка на няколко крачки встрани и той чакаше да се раздвижи в знак, че се е хванало нещо. Изгревът и залезът бяха най-добрите шансове да се хване свястна риба. Вече мислеше да приключи деня, да прибере пръта и кошницата и да се върне при жена си с улова. Откакто синовете му му бяха взели лодката преди години, прекарваше повечето си време в правене на каквото му заръча жена му или в риболов с въдица.
Точно когато реши да си тръгва, видя как нещо се надигна от вълните. Стана, стиснал ножа за кормене на риба — единственото приличащо на оръжие нещо, което имаше.
От вълните се надигна изгърбена фигура. Беше мъж. Олюля се и Макомб прецени, че не е заплаха, пъхна ножа в колана си и нагази в дълбоката до колене вода да му помогне.
Видя, че е едър младеж, целият разтреперан.
— Ако имах одеяло, щях да те завия, ама нямам — каза Макомб. — Ела седни до огъня и ще го разпаля.
Излезлият от морето беше младеж, още нямаше двайсет години. Страните му бяха гладки и бе облечен в проста ленена риза и панталони.
— Как се озова тук, момче?
Младежът го погледна и най-сетне проговори:
— Бях на… кораб… — Каза го почти шепнешком.
— Паднал си през борда? — подсети го старият рибар.
— Не знам… Така мисля… — Избърса водата от лицето си, а после забърса назад мократа си коса. Погледна към морето и каза: — Сигурно… спомням си нещо за кораб… — Стисна очи, сякаш главата го болеше. — Къде съм?
— В Маркензас, близо до село Калимар. Домът ми е ей там — каза Макомб и посочи на изток. — След малко ще идем там и ще те нахраним.
— Благодаря — каза непознатият. Затвори очи. — Сигурно съм си ударил главата. Боли.
— От кораб ли падна? — повтори въпроса си Макомб.
— Не помня. — Пое си дълбоко дъх. — Маркензас?
— Закъде пътуваше?
Отново мълчание. След това:
— Не помня.
— Е, един удар по главата може да ти размъти ума, да. — Подаде му ръка. — Дай да ти помогна.
Младежът хвана ръката на стареца и се надигна. Краката му трепереха.
— Помниш ли си името?
Непознатият отвърна:
— Донти. Казвам се Донти.