— Нашите победоносни монарси искат малко театър — отвърна горчиво Дейлон.
— Лодавико не затвори ли всички театри в Сандура?
— Да. След като се оплака, че всички пиеси си правят шеги с него. Което понякога е вярно, но му липсва перспектива и чувство за хумор. — И добави: — И е напълно неспособен да види горчивата ирония в това.
— Този театър е прекалено ужасен за мен. — Родриго описа с ръка дъга около осеяното с трупове бойно поле. — Да убиваш мъже в разгара на битка е едно. Да бесиш престъпници или да ги обезглавяваш е друго. Мога дори да гледам изгаряне на еретици почти без да мигна, но това избиване на жени и деца…
— Лодавико Сентарзи се бои от възмездие. Ако нито един Ланжини не остане жив, това ще означава, че кралят на Сандура ще може да спи спокойно. — Дейлон сви рамене. — Така поне се предполага.
Гледаше към върха на хълма. Работниците бяха довършили вдигането на платформата: две стъпки над калта, издигната само колкото онези на склона да могат да виждат и достатъчно здрава, за да издържи тежестта на няколко души. Двама души качваха дръвника по стъпалата, а неколцина от личната охрана на Лодавико стояха между платформата и бавно събиращата се тълпа.
— Тази работа с блъскането на бебета в стените… Грозно… И убиването на онези хубави млади момичета… това не е просто прахосване, а направо злодеяние — каза Родриго. — Момичетата на Огнегривия бяха направо изумителни с дългите си шии и стройните си тела, и тези рижи коси…
— Твърде много мислиш за патката си, Родриго — каза Дейлон, като се постара да го каже небрежно. — Имал си повече жени и момчета от всички, които познавам, и въпреки това жадуваш за още.
— Всеки си има своите апетити — отстъпи Родриго. — Моите лесно се обръщат към сладки устенца и гладки дупета. — Въздъхна. — Не е с нищо по-лошо от любовта на крал Хектор към виното или страстта на барон Хайтан към хазарта. — Изгледа приятеля си. — А какво изостря твоя апетит, Дейлон? Така и не можах да разбера.
— Мъча се само да не презирам мъжа, когото виждам в огледалото — каза баронът на Маркензас.
— Твърде абстрактно е за разбиранията ми. Какво наистина те разпалва?
— Малко неща, изглежда — отвърна Дейлон. — Като млад, мислех за нашето по-висше предназначение, защото не казват ли жреците на Единия бог на бащите ни, че Вярата носи мир на всички хора?
Родриго погледна осеяното с трупове бойно поле и каза:
— В известен смисъл животът рано или късно донася мир.
— Това е може би най-философското нещо, което съм чувал от теб. — Погледът на Дейлон проследи този на Родриго и той добави: — Жреците на Единия бог обещават много неща.
Родриго отрони дълга, почти театрална въздишка, само дето Дейлон знаеше, че приятелят му не е от тези, които ще се отдадат на фалшива игра. Изморен беше до кости.
— Когато четирима от петимата Велики крале обявят една вяра за единствената истинска вяра и всички други за ерес, очаквам, че може да се обещае почти всичко.
Веждите на Дейлон се присвиха.
— Да не намекваш, че църквата има пръст в това?
— Нищо не намеквам, приятелю — каза Родриго. — Да го правя би означавало да си търся белята. — На лицето му се четеше предупреждение. — По времето на нашите дядовци църквата на Единия — или Единствения, както също му казват — бог е била само една от многото. По времето на бащите ни се превърна в сила. Сега… — Поклати глава. — По времето на нашите деца другите богове ще само смътен спомен. — Огледа се, сякаш за да се увери, че не ги подслушват. — Или, ако жреците са достатъчно умни, биха могли да извъртят доктрината си, за да се превърнат във вестители на Единия бог и да оцелеят като сенки на предишните си същности. Някои вече казват това. — Помълча малко, след което добави: — Наистина, Дейлон. Защо дойде? Можеше да си останеш у дома.
— И името ми да влезе в списъка на онези, които открито подкрепят Стеверен? — Помълча, после попита: — Истината ли?
— Винаги — отвърна приятелят му.
— Дядо ми и баща ми изградиха богато баронство, а аз взех това, което ми оставиха, и го направих още по-успешно. Искам да оставя всичко това на децата си, но също така да са в безопасност във владенията си.
— Ти самият си близо до крал, нали?
Дейлон се усмихна малко тъжно.
— Бих предпочел да имам богатство и сигурност за децата си, вместо каквато и да била титла.
Родриго сложи ръка на рамото му.
— Хайде. Трябва да идем горе. Не е добре да ни няма, освен ако вече не си умрял, което техни величества Лодавико и Мазика биха могли да сметнат за разумно извинение.