— Жените трябва да раждат в кръв и болка. — каза Джалил. — Иначе няма да обичат децата си.
— На това стъкло можеш да гледаш всички градове, всички реки, всички хора по земята.
— И моретата?
— И тях.
— Нямам право да открадвам градовете и моретата.
Чужденецът го погледна с молба.
— Нямам друго, Джалил, а камъните на Ел Джафра ми трябват.
Двамата замълчаха. Слънцето лягаше в червено фередже зад хоризонта, прощалните му лъчи бягаха по пясъчните хълмчета, удряха се в глинените стени, които от това ставаха още по-гърбави. Децата се бяха раздвижили, шляпаха в тлъстия прах и целуваха косматите ноздри на камилите, а майките ги викаха с ръце, защото след малко щеше да дойде сухия северен вятър; тогава всички ще приклекнат до стените, ще обвият главите си с тънки бели шалове и ще спят до гладното утро, когато терорът на слънцето ще смени терора на вятъра. Докато се събудят с един по-малко; тогава никой няма да плаче, ще оставят мъртвия на пясъка извън оазиса и ще се върнат да чакат вятъра, после слънцето, после вятъра…
— Аз мога да ви продам време. — каза рижият.
— Време ли?
— Време. Мога на всеки да дам пет, десет години повече, отколкото има да изживее.
— А откъде ще вземеш това време, човече?
— От себе си. Ние живеем дълго, ние имаме много години и можем да ги продаваме.
— И какво ще искаш срещу времето?
— Камъните на Ел Джафра.
— Моите хора не разбират за какво са нужни тези камъни. Вземи ги, а срещу годините искай нещо друго.
След това Джалил се изправи пред тълпата и извика:
— Този продава време, продава години живот. И ги дава евтино. Елате насам.
Първи беше някакъв старец. Лицето му приличаше на засъхнала птича следа върху кал, а тялото му потръпваше при всеки порив на вятъра.
— Дай ми десет години, момче.
— За какво ти трябват?
— Имам млада жена. Да й се радвам.
— Продавам ти десет години. Срещу една ябълка.
После дойде сляпа жена.
— Искам само пет. — каза тя.
— Ти живееш в мрак, за какво ти са?
— Искам пет години повече да гледам моята тъмнина.
— Давам ти ги за една ябълка.
Дойдоха останалите, всеки бързаше, всеки искаше да вземе повече. Те блъскаха другите пред себе си, караха се, крещяха, ругаеха.
— Искам двадесет години.
— Искам само тридесет.
— Не бързай, не ти трябват!
— Аз искам да живея!
— Аз трябва да живея!
— Аз обичам да живея!
Купчината ябълки пред рижия растеше. Някои не даваха и това, защото бързаха, страхуваха се, че стоката ще свърши. Отзад започнаха да се бият, децата свиреха с уста, жените плачеха, но мъжете бяха по-силни и отиваха напред. Пазарът в Ел Масоа беше разбунено обиталище на свирепи оси, затова никой не забеляза, че чужденецът посивя, раменете му се отпуснаха, ръцете му станаха слаби и неуверени.
— Стига… Не мога повече. — каза той.
— Дай! — крещяха мъжете. — Ние ти плащаме, дай!
Рижият се хвана за гърдите, лицето му побеля, в очите му имаше страх и молба, изненада и укор; бавно и безмълвно се свлече в праха на площада, краката му се изпънаха и свиха в няколко конвулсии, а покрай устните му изпълзя тънка ивица светлозелена кръв.
— Времето му свърши. Няма повече какво да продава. — каза Джалил. — Ще му върне ли някой от своите години?
Всички обърнаха гръб, гледаха прашните си ходила и поеха към домовете от чергила.
— Никой ли не иска да върне поне малко от своите години?
— Защо, Джалил, ние честно си ги купихме, те са вече наши.
Отново гръмнаха даули и зурни, големите зелени мухи се разбудиха и камилите отвориха равнодушно очи. Едно момченце отиде до дървената пейка, огледа се предпазливо, скри няколко ябълки под мръсната си фланелка и избяга.