Мъдрият Ибен Бонабен сериозно се разтревожил от възбуденото състояние на ученика си. Виждал, че почти се е добрал до забранените знания — и най-малкият намек можел да му разкрие гибелната тайна. Разтреперан за безопасността на принца и сигурността на собствената си глава, той побързал да го откъсне от съблазните на градината и го затворил в най-високата кула на Хенералифе. В нея имало прекрасни покои и за взора почти не съществувал предел, но същевременно тя се издигала високо над сладостната атмосфера и пленителните беседки, които били толкова опасни за чувствата на прекалено податливия Ахмед.
Какво обаче да направи, за да се примири принцът със затвора си, с какво да запълни безкрайните и тягостни часове? Бил изчерпал почти всички приемливи науки, а за алгебра не смеел и да спомене. За щастие, когато бил в Египет, Ибен Бонабен научил езика на птиците от един еврейски равин, който го знаел по наследствена линия, водеща началото си от Мъдрия Соломон, който пък от своя страна го знаел от Савската царица. Още щом споменал за тази наука, очите на принца заблестели и той се заел с нея с такова настървение, че скоро станал не по-малко опитен от своя учител.
Кулата Хенералифе вече не била символ на самота; той имал приятели, с които винаги можел да разговаря. Първото му запознанство било с един ястреб, свил гнездото си сред непристъпните бойници, откъдето се реел надлъж и шир и дирел’ плячка.
Принцът обаче не намирал в него нищо, заради което да го харесва или уважава. Той бил един обикновен въздушен пират и наперен самохвалко, който говорел единствено за плячкосване, грабежи и безумно смели подвизи.
Следващият му познат бил един бухал с надут и мъдър вид, огромна глава и опулени очи, който денем премигвал и се кокорел в една дупка на стената, но затова пък скитал по цели нощи. Смятал се за голям мъдрец, говорел някакви работи за луната, за астрология, намеквал и за черно магьосничество, но бил безнадеждно отдаден на метафизиката и принцът намирал брътвежите му за по-скучни дори от тези на всезнаещия Ибен Бонабен.
Имало и един прилеп, който по цял ден висял надолу с главата в тъмния ъгъл на един свод, откъдето небрежно се измъквал, щом навън паднел сумрак. Той обаче имал доста сумрачни идеи по всички въпроси, присмивал се на неща, които бил гледал не от съвсем правилен ъгъл, и като че ли нищо не можело да го зарадва.
Освен тях там живеела и една лястовица, от която първоначално принцът много се възхищавал. Тя била находчив събеседник, но никога не можела да си намери място — вечно суетяща се, вечно в полет; рядко се застоявала достатъчно дълго за някой свързан разговор. Накрая се оказало, че просто е лекомислена, че само се плъзга по повърхността на нещата и има претенциите за големи познания, а всъщност нищо не знае издъно.
Това били единствените пернати другари, с които принцът имал възможност да упражнява новопридобитите си знания; кулата била твърде висока и другите птици не стигали до нея. Той скоро се отегчил от тях, тъй като приказките им едва докосвали разума и никак — сърцето; и отново потънал в самотата си. Минала една зима, пукнала се пролет с цветове, зеленина и сладък полъх. Настъпило щастливото време, когато птичките си намирали другари и строели гнездата си. Сякаш изневиделица от горичките и градините на Хенералифе бликвали песни и химни, които стигали и до ушите на принца, усамотен във високата си кула. От всички посоки той чувал все една и съща дума — любов — любов — любов, — която пеели и повтаряли на всички възможни тонове и мелодии. Принцът слушал мълчалив и объркан. „Какво ще е това нещо любов — мислел си той, — което като че ли е изпълнило целия свят и за което аз нищо не знам?“ Обърнал се за сведения към своя приятел ястреба. Грубата птица отговорила с презрителен глас: „Трябва да се обърнеш — каза той — към тези плебеи, миролюбивите земни птици, които са създадени само за плячка на нас, въздушните принцове. Войната е моят занаят и боят — моята наслада. С една дума, аз съм воин и не знам нищо за това нещо, което наричат любов.“
Принцът се отвърнал от него с неприязън и потърсил бухала в подслона му. „Това е птица — помислил си той — с миролюбиви навици и може би ще е в състояние да отговори на въпроса ми.“ Така че го помолил да му каже какво е това „любов“, за която пеят всички долу в горичките.
При този въпрос бухалът дал да се разбере, че е оскърбено достойнството му.
— Моите нощи — казал той — са заети с проучвания и изследвания, а дните си прекарвам в килията си, размишлявайки върху наученото. Колкото до онези пеещи птици, за които ми говориш, никога не ги слушам — презирам и тях, и заниманията им. Слава на аллаха, че не мога да пея. Аз съм философ и не знам нищо за това, което наричат любов.