— Щастлива птичко! — казал той. — Ти, която можеш да летиш, носена върху крилата на зората, и да достигнеш и най-отдалеченото кътче на земята, къде си била, откакто се разделихме?
— В далечна страна, принце мой, откъдето ти нося вести, с които искам да ти се отблагодаря за това, че ме пусна на свобода. Сред необятните предели на моите полети, в които влизат планини и равнини, веднъж, както си кръжах във въздуха, видях под себе си прекрасна градина с всякакви цветя и плодове. Разположена е сред зелена долина от двете страни на игрив поток. В средата на градината се издига величествен дворец. Кацнах върху една от беседките да си отдъхна след изморителния полет. И на зеления бряг под мен видях принцеса в разцвета на своята младост. Беше заобиколена от група придворни, все млади девойки като нея, които я кичеха с гирлянди и венци от цветя, но нито едно градинско или полско цвете не можеше да й съперничи по красота. Цъфтеше тя, но скрито, тъй като градината беше заобиколена от високи стени, зад които не можеше да проникне нито един мъж. Още щом видях тази прекрасна девойка, така млада, невинна и непокварена от живота, помислих си: „Ето същество, нарочно създадено от аллах, за да вдъхне любов на моя принц“.
Това описание подействувало като искра на лесно възпламенимото Ахмедово сърце. Цялата му влюбчива, досега потискана натура изведнъж си намерила обект на обожание и той започнал да изпитва неизмерима страст към принцесата. Написал й писмо с най-пламенни слова, в което изливал горещата си привързаност, но и горко окайвал затворническата си орисия, поради която не можел да я намери и да се хвърли в краката й. Добавил и стихове, преливащи от най-нежно и затрогващо красноречие, защото бил поет по душа и вдъхновен от любов. Вместо адрес, върху писмото си написал: „За незнайната красавица от пленения принц Ахмед“, после го парфюмирал с мускус и розова вода и го дал на гълъба.
— Тръгвай, най-верни вестоносецо! Прелети над планини и долини, реки и равнини, не почивай върху беседки и не кацай на земята, докато не предадеш това писмо на повелителката на моето сърце.
Гълъбът се издигнал във въздуха и след като се ориентирал, полетял, без да променя посоката. Принцът го следил с поглед, докато се превърнал в едва забележима точица, която постепенно изчезнала зад планината.
Ден след ден чакал да се завърне пратеникът на неговата любов, но чакал напразно. Вече бил започнал да го обвинява в небрежност, когато една вечер, по залез слънце, вярната птица влетяла в стаята, паднала в краката му и издъхнала. Стрелата на някой нехаен ловец била пронизала гръдта й, но тя се борила до последната искрица живот, за да изпълни мисията си. Когато принцът скръбно се навел над този мъченик на верността, забелязал, че на врата му има бисерна огърлица, а на нея била закачена и скрита под крилото малка портретна миниатюра, върху която била нарисувана прекрасна принцеса’ в най-хубавата й възраст. Несъмнено това била незнайната красавица от градината, но коя и къде била тя? Как е приела писмото му и дали този портрет му е изпратен като знак, че приема и любовта му? За нещастие поради смъртта на вярната птица всичко оставало една необяснима загадка.
Принцът се взирал в портрета, докато очите му се замъглявали от сълзи. Притискал го до устните и сърцето си; с часове го съзерцавал, обзет от почти мъчителна нежност.
— Прекрасен образ! — шепнел той. — Уви! Ти си само един образ! И все пак, твоите искрящи очи ме гледат с блясъка си, твоите розови устни, като че ли ще проговорят, за да ме окуражат. Напразни надежди! Не са ли гледали така и някой по-щастлив съперник? И къде по широкия свят бих могъл да намеря оригинала? Кой знае колко планини и царства ни разделят, колко злополучни случайности могат да се намесят? Може би сега, в същия миг, около нея се тълпят поклонници, а аз стоя тук, затворен в тази кула, и си губя времето в обожание на една сянка!
И тогава принц Ахмед взел своето решение: „Ще избягам оттук, от този зловещ затвор, и ще тръгна да странствувам по света и да търся своята принцеса“. Да избяга от кулата през деня, когато всички били будни, може би щяло да бъде трудно, но през нощта дворецът бил слабо охраняван, тъй като никой не предполагал, че принцът, който винаги бил толкова бездеен в своето затворничество, ще прави подобни опити. Как обаче щял да се ориентира в тъмната нощ, след като изобщо не познавал местността? Тогава се сетил за бухала, който бил свикнал да се скита нощем и сигурно знаел всяка скрита пътечка и таен проход. Потърсил го в килията му и го разпитал, хвалейки познанията му. Бухалът се надул от самочувствие.
— Трябва да знаеш, о, принце — каза той, — че ние, бухалите, произхождаме от много голямо и древно семейство, макар и западнало, и притежаваме разрушени замъци и дворци из цяла Испания. Едва ли има твърдина из планините, или крепост в долините, или стара цитадела в градовете, където да не живее някой мой брат, чичо или братовчед. Така че, посещавайки тези мои безбройни роднини, аз съм успял да надникна във всяка ниша и ъгълче и да науча всички тайни на тази страна.