— Извини веселието ми — казал той, — но самото споменаване на думата „любов.“ ме кара да се смея.
Принцът бил потресен от тази ненавременна веселост.
— Но нима любовта не е великото тайнство на природата, изворът на живота и всеобвързващата обич?
— Празни приказки! — извикал папагалът и го прекъснал.
— Извинявай, но откъде си научил тези сантиментални думи? Повярвай ми, любовта отдавна не е на мода. Човек никога няма да чуе тази дума в компанията на умни и изискани мъже.
Принцът въздъхнал, като си спомнил за съвсем различния език на своя приятел гълъба. „Този папагал обаче — помислил си той — е живял в кралския двор и се е повлиял от умните и изискани кавалери; той не знае нищо за любовта.“ И тъй като нямал повече желание да превръща чувствата, които изпълвали сърцето му, в обект на подигравки насочил въпросите си към пряката цел на своето посещение.
— Кажи ми, най-способни сред способните, ти, който си допускан навсякъде, до най-потайните беседки на красотата, срещал ли си някога по време на твоите пътувания оригинала на този портрет?
Папагалът взел портрета в ноктите си, заобръщал главата си ту на една, ту на друга страна и любопитно го разучавал ту с едното, ту с другото око.
— Честно казано — казал той, — много красиво лице, много красиво, но човек вижда толкова красиви жени по време на своите пътувания, че едва ли… но чакай… виж ти! Сега, като я гледам отново… но, разбира се, това е принцеса Алдегонда. Как можах да забравя моята голяма любимка?
— Принцеса Алдегонда! — като ехо повторил принцът. — А къде мога да я намеря?
— Спокойно, спокойно — казал папагалът. — По-лесно е да се намери, отколкото да се спечели. Тя е единствената дъщеря на християнския крал, който управлява в Толедо, и ще живее затворена далече от света до седемнайсетия си рожден ден, заради някакво предсказание на тези натрапници астролозите. Не можеш дори да я зърнеш. Нито един мъж не може. Бях допуснат при нея, за да я забавлявам, и ти давам честната си дума на папагал, който е видял света, че съм разговарял с много по-глупави принцеси.
— Ще ти доверя нещо, драги ми папагале — казал принцът. — Аз съм наследник на кралство и един ден ще седя на престола. Виждам, че си способна птица и разбираш от живота. Помогни ми да спечеля тази принцеса и аз ще те назнача на някоя отговорна длъжност в двореца.
— С най-голямо желание — отвърнал папагалът, — но нека бъде синекурна, ако е възможно, че ние, умниците, не обичаме много да се трудим.
Бързо се договорили; принцът напуснал Кордова през същите порти, откъдето бил влязъл, извикал на бухала да излезе от дупката си в стената, представил му новия им спътник като негов учен събрат и тримата потеглили на път.
Напредвали много по-бавно, отколкото се искало на нетърпеливото принцово сърце, но папагалът имал светски навици и не обичал да го будят рано сутрин. Бухалът от своя страна бил привърженик на следобедната дрямка и губел много време заради дългите си сиести. Любовта му към старините също им пречела, тъй като настоявал да спират и разглеждат всяка развалина и разказвал безкрайни легенди за всички древни кули и замъци, покрай които минавали. Принцът предполагал, че двамата с папагала, след като били толкова учени, ще са щастливи да бъдат заедно, но предположението му се оказало съвършено погрешно. Те непрекъснато се заяждали. Единият бил известен с остроумието си, другият — като философ. Папагалът цитирал стихове, критикувал последните литературни произведения, начетено и словоохотливо разказвал всяка дреболия. Бухалът се отнасял с пренебрежение към подобни познания и имал вкус единствено към метафизиката. Освен това папагалът пеел, непрестанно повтарял bons mots3, пускал шеги по адрес на мрачния си спътник и възмутително се смеел на собствената си духовитост — неща, които бухалът приемал като смъртна обида, нанесена върху собственото му достойнство, и се цупел, и се мръщел, и се надувал, а после мълчал по цял ден.
Принцът не обръщал внимание на крамолите на своите спътници, тъй като или унесено мечтал и си фантазирал, или съзерцавал портрета на красивата принцеса. Така те преминали през суровите проходи на Сиера Морена, пресекли жарките равнини на Ла Манча и Кастилия, минали по бреговете на „златната Тахо“4, която виела очарователните си меандри през половин Испания и Португалия. Най-после пред погледите им се изправил град със здрави стени и кули, построени върху скалист нос, а в подножието му с яростен тътен се виела река Тахо.